Сутринта дядо Пейо воденичаринът станал, измил си очите и отишъл да пусне воденицата.
— Яа-а-а! — водата нахлула, колелото се завъртяло, воденицата тръгнала, а шум няма никакъв. Влязъл дядо Пейо да разбере каква е работата. И що да види: няма ги и двата воденични камъка. Тръгнал старецът да ги търси. Ходил тук, ходил там, питал де когото срещнал. Най-после един овчар му обадил, че видял два воденични камъни горе на най-високия планински връх. Покачил се дядо Пейо, намерил си камъните, но как да ги снеме? Слязъл в селото, помолил се на тогова, помолил се на оногова, никой не се наел да снеме воденичните камъни от планината. Тръгнал дядо Пейо към воденицата. Върви по пътя и си бърше с ръкав очите.
Настигнал го Мечо:
— Защо плачеш, дядо?
— Плача зер. Нощес дяволът си нямал работа, издебнал ме, като спя, вдигнал воденичните ми камъни и ги покачил горе на планината. Няма кой да ми ги снеме. Как ще меля брашно без камъните.
— Лесна работа — спрял го Мечо, — аз ще ти снема камъните. Ако щеш, и планината ще ти снема, но ми дай внучката си!
— Давам ти я!
Подскокнал Мечо от радост. Затекъл се нагоре към върха. Грабнал камъните. През нощта един по един ги изнасял, а сега ги смъкнал и двата наведнъж.