затича, забравила страха си. Мъртвото създание вдигна поглед и
изсъска, върху лицето падна лъч лунна светлина.
- Не! - извика Вася, препъна се и спря. - О, не, моля те. Дуня. Дуня...
- Вася - изфъфли съществото с дрезгавия, хриптящ глас на труп, но все
пак гласът на Дуня. - Вася.
Беше тя и едновременно с това не беше. Костите бяха налице, както
и фигурата и формата й, а също и саванът. Но носът беше увиснал, устните - окапали. Очите бяха пламтящи дупки, а устата - черен
кладенец. Брадичката, носът и бузите бяха покрити със спечена кръв.
Вася събра цялата си смелост. Огърлицата гореше студено върху
гърдите и тя я стисна със свободната си ръка. Нощта миришеше на
гореща кръв и на пръст от гроб. Стори й се, че до нея стои тъмна
фигура, но тя не се огледа, за да провери.
- Дуня - каза Вася, като с мъка се опита да запази гласа си спокоен. -
Върви си. Вече стори достатъчно зло тук.
Дуня притисна ръка към устата си. От празните й очи рукнаха сълзи, въпреки че оголи зъби. Тя се олюля, потрепери и прехапа устната си.
Изглеждаше сякаш иска да заговори. Понечи да тръгне напред и Вася
отстъпи, като вече си представяше зъбите й върху гърлото си. И тогава
упирът нададе пронизителен писък, отскочи назад и побягна като куче
към гората.
Вася я наблюдаваше, докато тя не се изгуби под лунната светлина.
Разнесе се стържещият дъх от коня в краката на Вася. Беше най-малкото конче на Миш, още почти жребче. Вася падна на колене до
него. Гърлото му беше разкъсано. Вася притисна ръце към раната, но
черният поток от кръв продължаваше да тече. Тя усети смъртта като
премаляване в стомаха. От конюшнята се чу викът на болка на
вазилата.
- Не - промълви Вася. - Моля те.
Но жребчето лежеше неподвижно. Черната струя се забави и спря.
Една бяла кобила излезе от мрака и допря много нежно носа си до
мъртвото конче. Вася усети върху шията си топлия дъх на кобилата, но
когато се обърна да погледне, видя само слаб проблясък на звездна
светлина.
Отчаянието и умората я заляха като черна вълна, подобна на кръвта
на кончето по ръцете й, и погълнаха Вася изцяло. Тя хвана
вкочаняващата се, опръскана с кръв глава в ръцете си и заплака.
***
Беше станало късно и те отдавна трябваше да са си легнали, когато
Альоша се върна в зимната кухня. Лицето му беше пепеляво и целите
му дрехи бяха опръскани с кръв.
- Един от конете е мъртъв - тъжно каза той. - Гърлото му беше
разкъсано. Вася иде остане в конюшнята тази нощ. Не можах да я
разубедя.
- Но тя ще замръзне. Ще умре! - извика Ирина.
- Не и Вася - на лицето на Альоша се появи слаба усмивка. - Опитай се
ти да спориш с нея, Иринка.
Ирина стисна устни, остави настрана дрехата, която кърпеше, и
отиде да затопли едно глинено гърне във фурната. Никой не беше
съвсем сигурен какво е намислила, докато тя не приготви сварено
мляко със стара овесена каша, взе го и се отправи към вратата.
- Иринка, върни се! - извика Ана.
Доколкото на Альоша му беше известно, Ирина никога в живота си
не се беше противопоставяла на майка си. Но този път момичето
изчезна през прага, без да каже и дума. Альоша изруга и тръгна след
нея.
Татко беше прав - мрачно си помисли той. - Сестрите ми не могат да бъдат
оставени сами.
Беше много студено и дворът миришеше на кръв. Жребчето лежеше
там, където беше паднало. Трупът щеше да замръзне през нощта и
утре щеше да е все още достатъчно скоро да накара мъжете да го
разфасоват. Конюшнята изглеждаше празна, когато Альоша и Ирина
влязоха вътре.
- Вася - повика я Альоша.
Обзе го внезапен страх. Ами ако...?
- Тук съм, Льошка - разнесе се гласът на Вася.
Тя се появи с мека котешка походка от отделението на Миш. Ирина
изписка и за малко не изпусна гърнето.
- Добре ли си, Васочка? - успя да попита тя с треперещ глас.
Не можеха да видят лицето на Вася, а само бледо петно под мрака на
косата й.
- Достатъчно добре, пиленце - отвърна тя с дрезгав глас.
- Льошка каза, че тази нощ ще останеш в конюшнята - каза Ирина.
- Да - отвърна Вася, която видимо се беше съвзела. - Трябва... вазилата
е уплашен.
Ръцете й бяха почернели от кръв.
- Щом трябва - много меко се съгласи Ирина, сякаш разговаряше с
някой, обичан от нея, смахнат. - Донесох ти овесена каша.
Тя несръчно подаде гърнето на сестра си. Вася го взе. Тежестта и
топлината му сякаш я успокоиха.