- Все пак е по-добре да влезеш в къщата и да хапнеш край огъня -
предложи Ирина. - Хората ще започнат да говорят, ако останеш тук.
- Сега това няма значение - поклати глава Вася.
Ирина стисна устни.
- Да вървим - настоя. - Така е по-добре.
Альоша с удивление наблюдаваше как Вася се остави да бъде
отведена обратно в къщата, сложена на мястото си до печката и
нахранена.
- Върви да си лягаш, Иринка - каза Вася накрая. Лицето й беше
възвърнало малко цвета си. - Легни върху печката. Двамата с Альоша
ще пазим тази нощ.
Свещеникът си беше отишъл. Ана вече хъркаше в спалнята си.
Ирина, която клюмаше за сън, не се колеба дълго.
Когато малката заспа, Вася и Альоша се спогледаха. Вася беше
бледа като платно, с кръгове под очите. Роклята й беше опръскана с
кръвта на кончето. Но храната и огънят я бяха успокоили.
- Сега какво? - тихо попита Альоша.
- Тази нощ трябва да останем на пост - отвърна Вася. - А призори ще
се опитаме да отидем на гробището и да направим каквото можем на
дневна светлина. Бог да се смили над нас.
-
***
Константин отиде до църквата по изгрев. Той се затича през двора, сякаш преследван от ангела на смъртта, залости вратата към нефа и се
просна пред иконостаса. Когато слънцето изгря и сивкавата му
светлина запълзя по пода, той не й обърна внимание. Молеше се за
опрощение. Молеше се гласът да се върне и да премахне всичките му
съмнения. Но през целия ден цареше пълна тишина.
Едва когато настъпи безрадостният здрач, когато върху пода на
църквата сенките станаха повече от светлината, се разнесе глас.
- Толкова ли си паднало, бедно мое създание? Вече два пъти женските демони идват за
теб. Чупят прозореца ти и чукат на вратата ти.
- Да - изстена Константин. Вече виждаше лицето на женския демон и
наяве, и насън, усещаше зъбите му върху гърлото си. - Знаят, че съм
низвергнат и затова ме преследват. Смили се. Умолявам те, спаси ме.
Прости ми. Махни този грях от мен. Константин сключи ръце и се
поклони с лице към пода.
- Много добре - благо отвърна гласът. - Искаш толкова дребно нещо от мен, Божи
човече. Виждаш ли, аз съм милостив. Ще те спася. Не е нужно да ридаеш.
Константин притисна ръце към мокрото си лице.
- Но - продължи гласът - ще поискам нещо в замяна.
Константин вдигна поглед.
- Каквото и да е - каза той. - Аз съм твой беден слуга.
- Момичето - рече гласът. - Вещицата. Всичко това е по нейна вина. Хората го
знаят. Шепнат помежду си. Виждат как очите ти я следват. Казват, че те е
изкушила да се откажеш от благословията ми.
Константин не отвърна. Вината е нейна. Вината е нейна.
- Имам голямо желание - продължи гласът - тя да се оттегли от светския живот.
Трябва да стане възможно най-скоро. Тя донесе зло на този дом и спасението няма да
дойде, докато тя е тук.
- Тя ще замине на юг с шейните - обясни Константин. - Ще замине
преди средата на зимата. Пьотър Владимирович го каза.
- По-скоро - възрази гласът, - трябва да стане по-скоро. Иначе това място го
очакват адски огньове и мъки. Но ако я отпратиш, може да се спасиш, Константин
Никонович. Отпрати я и ще можеш да спасиш всички.
Константин се поколеба. Мракът сякаш отрони дълга и тиха
въздишка.
- Ще стане, както казваш - прошепна Константин. - Кълна се.
След това гласът вече го нямаше. Константин остана сам
върху пода на църквата. Чувстваше се изпразнен, възторжен и
премръзнал.
***
Същия следобед Константин отиде при Ана Ивановна. Тя си беше
легнала и дъщеря й донесе бульон.
- Трябва веднага да отпратите Вася - започна Константин. По веждите
му имаше пот и ръцете му трепереха. - Пьотър Владимирович е с
твърде меко сърце - може би тя ще му повлияе. Но заради всички нас
момичето трябва да замине. Демоните идват заради нея. Видяхте ли
как изтича в нощта? Тя ги призовава, тя не се страхува. Може да се
окаже така, че собствената ви дъщеря, малката Ирина да е
следващата, която ще умре. Демоните жадуват за нещо повече от
коне.
- Ирина? - прошепна Ана. - Мислите, че Ирина е в опасност?