у дома, а той никога не би одобрил...
- Дали не би го направил? - попита Константин. Сега повече от всякога
мекият му, дълбок глас улови и задържа вниманието на всеки в
стаята. Той изпълни стените и тъмното пространство под покривните
греди. Всички млъкнаха. Вася видя как домовоят трепери уплашено
навътре във фурната. - Той даде одобрението си. Животът сред
светите сестри може да спаси душата й. Тя не е в безопасност в това
село, където е навредила на толкова много хора. Те ви наричат
вещица, Василиса Петровна, не знаете ли? Наричат ви демон. Ще ви
пребият с камъни, преди тази зла зима да е свършила, ако не
заминете.
Дори и Альоша мълчеше.
Но Вася заговори с дрезгав глас, като че грачеше гарван.
- He - отсече. - Нито сега, нито когато и да било. На никого не съм
навредила. Кракът ми никога няма да стъпи в манастир. Никога!
Дори ако трябва да живея в гората и да моля Баба Яга за работа.
- Това не ти е някоя приказка, Вася - пискливо се намеси Ана. - Никой
не ти иска мнението. За твое добро е.
Вася си помисли за треперещия домовой, за мъртвите създания, които пълзят около къщата, за нещастието, което бяха избегнали на
косъм.
- Но какво съм сторила? - попита тя и с ужас усети сълзи в очите си. -
Никого не съм наранила. Опитах се да ви спася! Отче... - тя се обърна
към Константин - спасих ви от русалката, когато щеше да ви хване
край езерото. Прогоних мъртвите или поне се опитах...
Тя спря задавено, мъчейки се да си поеме въздух.
- Ти? - прошепна Ана. - Да ги прогониш? Ти покани своята кохорта от
демони да влязат вътре! Ти си причина за всичките ни нещастия.
Мислиш ли, че не съм го видяла?
Альоша отвори уста, но Вася го изпревари:
- Ако тази зима ме отпратите, всички ще умрете.
Ана с труд си пое дъх:
- Как смееш да ни заплашваш?
- Не ви заплашвам - отчаяно възрази Вася. - Това е истината.
- Истината? Истината, малка лъжкиньо, е, че в теб няма нищо
истинско!
- Няма да замина - повтори Вася и в гласа й имаше такова
ожесточение, че дори и огънят сякаш спря да пропуква.
- Няма ли? - попита Ана. Погледът й беше обезумял, но нещо в
държанието й напомни на Вася, че бащата на тази жена е Великият
княз. - Много добре, Василиса Петровна. Ще ти дам право на избор -
очите й се плъзнаха по стаята и се спряха върху белите цветя, украсяващи забрадката на Ирина. - Моята дъщеря, истинската ми, красива и послушна дъщеря, се умори от целия този сняг и жадува за
гледката на нещо зелено. Ти, грозно като вещица момиче, ще й
направиш услуга. Ще отидеш в гората и ще й донесеш една кошница
с кокичета. Ако го направиш, след това ще си свободна да постъпиш
както желаеш.
Ирина зяпна. Разтревожен, Константин отвори уста да протестира.
- Ана Ивановна, сега е средата на зимата - Вася погледна безизразно
мащехата си.
- Върви! - изкрещя пронизително Ана и се разсмя като обезумяла. -
Махай се от очите ми! Донеси ми цветя или отиваш в манастира!
Сега се махай!
Погледът на Вася се местеше от лице на лице: Ана тържествуваше, Ирина беше уплашена, Альоша беше вбесен, а лицето на Константин
остана непроницаемо. Стените сякаш се смалиха отново, огънят
изсмукваше всичкия въздух и независимо колко напрягаше дробовете
си, тя не можеше да си поеме дъх. Завладя я ужас - ужасът на диво
животно, попаднало в капан. Тя се обърна и побягна от кухнята.
Альоша я настигна при външната врата. Тя беше навлякла ботушите
и ръкавиците си, бе увила наметало около тялото си и шал около
главата си. Той я сграбчи с две ръце и я завъртя.
- Да не си се побъркала, Вася?
- Пусни ме! Чу Ана Ивановна. Бих предпочела да пробвам късмета си
в гората, отколкото да ме затворят завинаги. - Тя трепереше и очите й
бяха ужасени.
- Всичко това са глупости. Почакай, докато се върне баща ни.
- Татко се е съгласил с това! - Вася преглътна сълзите си, но те въпреки
това се затъркаляха надолу по бузите й. - Иначе Ана не би се
осмелила. Хората казват, че аз съм причината за нещастията ни. Да не
мислиш, че не съм ги чувала? Ще ме пребият с камъни като вещица, ако остана. Може би татко наистина се опитва да ме зашити. Но по-скоро бих умряла в гората, отколкото в манастир. - Гласът й се
пречупи. - Никога няма да бъда монахиня... чуваш ли ме? Никога!
Тя се опита да се измъкне от ръцете му, но Альоша я държеше