прехапа езика си и не извърна поглед.
- Добра среща тогава - рече демонът.
Той я пусна и отстъпи назад. Сините му очи хвърляха искри. Вася си
каза, че сигурно си е въобразила, че вижда изражение на триумф на
лицето му.
- Сега ми кажи отново, Василиса Петровна - добави той почти
подигравателно, - защо се скиташ сама в черната гора? Това е моето
време и то принадлежи само и единствено на мен.
- Призори трябваше да бъда изпратена в манастир - отвърна Вася. - Но
мащехата ми каза, че имам право да не замина, ако й донеса белите
цветя на пролетта - кокичетата.
Демонът Мраз я погледна втренчено, после се разсмя. Вася го зяпна
учудено, след това продължи:
- Мъжете се опитаха да ме спрат, но аз се измъкнах. Избягах в гората.
Бях толкова уплашена, че не можех да разсъждавам. Исках да се
върна обратно, но се изгубих. Видях разкривения дъб. И после чух
стъпки.
- Това е безразсъдно - сухо каза демонът Мраз. - Аз не съм
единствената сила в тези гори. Не е трябвало да напускаш дома си.
- Трябваше - отвърна Вася. Внезапно й причерня пред очите. Краткият
прилив на сили бързо се изчерпваше. - Готвеха се да ме изпратят в
манастир. Реших, че по-скоро бих измръзнала в някоя преспа - цялата
кожа по тялото й трепереше. - Е, това беше, преди наистина да
започна да измръзвам в една преспа. Болезнено е.
- Да - съгласи се Морозко. - Така е.
- Мъртвите бродят - прошепна Вася. - Домовоят ще изчезне, ако
замина. Семейството ми ще умре, ако ме отпратят. Не знам какво да
правя.
Демонът Мраз не каза нищо.
- Веднага трябва да се върна у дома - успя да изрече Вася. - Но не знам
къде е той.
Бялата кобила започна да тъпче с крака и разтърси гривата си.
Краката на Вася внезапно поддадоха, сякаш беше новородено конче.
- На изток от слънцето и на запад от луната - рече Морозко. - Отвъд
следващото дърво.
Вася не отговори. Клепачите й трепнаха и се затвориха.
- Да вървим тогава - добави Морозко. - Студено е.
Той подхвана Вася, докато тя падаше. До тях се издигаше горичка от
стари ели с преплетени клони. Той повдигна момичето. Главата и
ръката й висяха отпуснато. Сърцето й притупваше едва-едва.
- Размина й се на косъм - каза кобилата на ездача си и издиша облак пара в
лицето на момичето.
- Да - отвърна Морозко. - По-силна е, отколкото се осмелявах да се
надявам. Друга на нейното място щеше да умре.
- Не беше нужно да я изпитваш - изпръхтя кобилата. - Мечокът вече го стори. Още миг,
и той щеше да я докопа пръв
- Е, не успя да го направи и трябва да сме благодарни.
- Ще й кажеш ли? - попита кобилата.
- Всичко ли? - отвърна демонът. - За мечки и магьосници, магии, направени от сапфир, и за морския цар? Не, разбира се, че не. Ще й
кажа възможно най-малко. И се надявам, че това ще е достатъчно.
Кобилата разтърси грива и ушите й се отпуснаха назад, но демонът
Мраз не видя това. Той се отправи към елите с момичето в ръце.
Кобилата въздъхна и го последва.
ТРЕТА
ЧАСТ
***23***
КЪЩАТА, КОЯТО НЕ БЕШЕ ТАМ
Няколко часа по-късно Вася отвори очи и откри, че лежи в най-възхитителното легло, за което някой би могъл да мечтае. Покривката
му беше от бяла вълна, тежка и мека като сняг. В тъканта имаше
нюанси на бледосиньо и бледожълто, като слънчев ден през януари.
Рамката и стълбовете на леглото бяха изваяни така, че да приличат на
стволовете на живи дървета, а над тях висеше огромен балдахин от
клони.
Вася се помъчи да се ориентира. Последното, което си спомняше, бяха цветя - тя търсеше цветя. Защо? През декември. Но трябваше да
намери цветя.
Задъхано се надигна, като се заплете в гънките на одеялото.
Видя стаята и се отпусна трепереща назад.
Стаята... е, ако леглото беше великолепно, то стаята беше просто
странна. В началото имаше чувството, че лежи в гора от огромни
дървета. Високо над нея беше увиснал сводът на светло небе. Но в
следващия момент сякаш се намираше в дървена къща, чийто таван
беше боядисан в бледо небесносиньо. Нямаше представа кое от двете е
истина и опитите да установи това накараха главата й да се замае.
Накрая зарови лице в одеялото и реши да продължи да спи. Със
сигурност щеше да се събуди у дома с надвесена над нея Дуня, която