щеше да я пита дали е сънувала кошмар. Не, няма как да стане - Дуня
беше мъртва. Скиташе се в гората, увита в савана, с който я бяха
погребали.
Мозъкът на Вася блуждаеше. Не можеше да си спомни... И в този
момент се сети... за мъжете, свещеника и манастира. За снега, демона
Мраз, за пръстите му върху гърлото й, за студа и белия кон. Той имаше
намерение да я убие. Но беше спасил живота й.
Тя се помъчи отново да седне изправена, но успя само да коленичи
сред одеялата. Отчаяно присви очи, но не можа да накара стаята да
остане неподвижна. Накрая стисна клепачи, напипа ръба на леглото и
се претърколи през него. Рамото й се удари в пода. Стори й се, че
усеща влажно докосване, сякаш беше паднала в снежна преспа. Не...
сега земята беше гладка и топла като добре полирано дърво близо до
огнището. Стори й се, че чува пропукването на огън. Изправи се
несигурно. Някой беше свалил ботушите и чорапите й. Краката й бяха
премръзнали - видя, че пръстите й са бели и останали без кръв.
Тя не можеше да погледне към каквото и да е в къщата. Беше в стая, беше в елова горичка под открито небе и не можеше да реши кое кое е.
Стисна силно очи и се олюля върху наранените си крака.
- Какво виждаш? - попита един ясен и странен глас.
Вася се обърна по посока на гласа, без да смее да отвори очи.
- Къща - дрезгаво отвърна тя. - Елова горичка. И двете едновременно.
- Много добре - рече гласът. - Отвори очи.
Треперейки, Вася го направи. Човекът на студа - демонът Мраз -
стоеше в средата на стаята и тя поне можеше да гледа него. Тъмната
му, буйна коса висеше до раменете му. Язвителното му лице можеше
да принадлежи на двайсетгодишен младеж или на петдесетгодишен
войн. За разлика от всеки друг мъж, когото Вася някога беше виждала,
- той беше гладко избръснат, може би точно това придаваше на лицето
му странно младежки вид. Очите му със сигурност бяха стари. Когато
погледна в тях, тя си помисли: Не знаех, че нещо толкова старо може да е живо.
Тази мисъл я уплаши.
Но решителността й беше по-силна от страха.
- Моля те - каза тя. - Трябва да си отида у дома.
Светлите му очи я изгледаха от главата до петите.
- Те те прокудиха - отвърна той. - Ще те изпратят в манастир. И
въпреки това ще си отидеш у дома?
Тя силно прехапа устната си:
- Домовоят ще изчезне, ако не съм там. Може би баща ми вече се е
върнал и аз ще мога да го накарам да разбере.
Демонът Мраз я изучава известно време.
- Може би - най-сетне отвърна той. - Но ти си ранена. Изтощена си.
Присъствието ти няма да помогне много на домовоя.
- Трябва да опитам. Семейството ми е в опасност. Колко дълго съм
спала?
Той поклати глава.
- Тук има само днес. - Устата му се изви в лека усмивка. - Няма вчера и
утре. Можеш да останеш цяла година и да се прибереш у дома точно
след като си го напуснала. Няма значение колко дълго си спала.
Вася остана мълчалива, докато се опитваше да проумее думите му.
Накрая попита с по-тих глас:
- Къде се намирам?
Нощта, прекарана в снега, беше размътила паметта й, но й се стори, че си спомня безразличието на лицето му, примесено с известна злоба
и тъга. Сега й изглеждаше просто развеселен.
- В дома ми - отвърна той. - Доколкото имам такъв.
Това не ти помага особено. Вася преглътна думите, преди да са излезли от
устата й, но те сигурно бяха проличали на лицето й.
- Опасявам се - сериозно добави той, макар и с блясък в очите, - че
притежаваш дарбата - или проклятието - на това, което хората ти
биха нарекли „ясновидство“. Домът ми е елова горичка и тази елова
горичка е моят дом, и ти виждаш и двете едновременно.
- И какво да направя по този въпрос? - процеди Вася между стиснатите
си зъби, неспособна да полага усилия да се държи учтиво - само след
миг можеше да припадне на пода в краката му.
- Погледни ме - нареди й той. Гласът му я завладя, той сякаш отекваше
в главата й. - Гледай само мен. - Тя вдигна очи към неговите. - Ти си в
моя дом. Повярвай, че е така.
Вася колебливо си повтори това. Стените сякаш се втвърдиха, докато
ги гледаше. Намираше се в грубо просторно жилище с изтъркана
дърворезба по напречните греди и таван с цвета на небето по обед. От
голямата печка в единия край се излъчваше топлина. По стените бяха
окачени гоблени, изобразяващи вълци в снега, мечка, спяща зимен
сън, тъмнокос войн, управляваш шейна.
Тя откъсна поглед от тях:
- Защо ме доведе тук?
- Конят ми настоя.
- Подиграваш ми се.