- Така ли? Беше се скитала в гората твърде дълго, краката и ръцете ти
бяха премръзнали. Може би трябва да си поласкана - не приемам
често гости.
- Тогава за мен е чест - отвърна Вася.
Не се сети какво друго да каже.
Той я изучава още известно време:
- Гладна ли си?
Вася долови колебанието в гласа му.
- И това ли го предложи кобилата? - попита тя, преди да успее да спре.
Мъжът се засмя и тя си помисли, че той изглежда леко изненадан.
- Да, разбира се. Тя е отгледала много кончета, доверявам се на
преценката й.
Той внезапно наклони глава. Сините му очи горяха.
- Слугите ми ще се погрижат за теб - рязко добави. - Трябва да замина
за известно време.
В лицето му нямаше нищо човешко и за момент Вася изобщо не
виждаше човешко същество, а само вятър, който шибаше клоните на
древните дървета и виеше триумфално, докато се усилваше. Тя
премигна, за да пропъди видението.
- Сбогом - каза демонът Мраз и изчезна.
Изненадана от заминаването му, Вася се огледа предпазливо
наоколо. Гоблените привлякоха вниманието й. Бяха като живи -
вълците, мъжът и конете сякаш бяха готови да скочат на пода сред
вихрушка от студен въздух. Тя обиколи стаята, като ги разглеждаше, докато вървеше. Накрая спря пред печката и протегна измръзналите си
пръсти.
Стърженето на копита я накара да се обърне. Бялата кобила се
приближаваше към нея. По животното нямаше никаква сбруя. Дългата
й грива се пенеше като пролетен водопад. Тя сякаш се беше появила от
една врата в отсрещната стена, но вратата беше затворена. Вася я
зяпна. Кобилата отметна глава. Вася си спомни за добрите обноски и
се поклони.
- Благодаря ви, госпожо. Вие ми спасихте живота.
Кобилата трепна с уши.
- Не беше кой знае какво.
- Не и за мен - възрази Вася с известна рязкост.
- Не исках да кажа това - каза кобилата. - Имах предвид, че и ти си създание като
нас, сътворено кървящо от силите на света. Щеше сама да се спасиш. Не си родена за
манастири, нито да живееш като създание на Мечока.
- Дали наистина щях да се спася? - попита Вася, припомнила си
бягството, ужаса и стъпките в мрака. - Не се справях особено добре.
Но какви са тези сили на света? Всички ние сме създадени от Бог.
- Предполагам, че този Бог те е научил на нашия език ?
- Разбира се, че не - отвърна Вася. - Беше вазилата. Аз му оставях
дарове.
Кобилата риеше с копито по пода.
- Помня повече и виждам повече от теб - каза тя. - И още дълго време ще е така. Ние
не говорим с много хора и духът на конете не се разкрива пред никого. В костите ти
има магия. Трябва да го имаш предвид.
- Значи съм прокълната? - прошепна уплашено Вася.
- Не разбирам какво е „прокълната“. Ти си. И защото си, можеш да се отправиш
накъдето пожелаеш - към мир, забрава или кладенци, пълни с огън, но винаги ще
можеш да избираш.
Настъпи пауза. Лицето на Вася я болеше, а зрението й започваше да
се влошава. Снежният пейзаж се отдръпна в краищата на зрителното й
поле.
- На масата има медовина - добави кобилата, когато видя как раменете на
момичето се отпуснаха. - Трябва да пиеш и след това отново да си починеш. Когато се
събудиш, ще има храна.
Вася не беше яла от вечерята, преди да избяга в гората. Стомахът й
се възползва от момента, за да й напомни енергично за това. От
другата страна на печката стоеше дървена маса, потъмняла от времето
и богато декорирана с дърворезба. Сребърната гарафа върху нея беше
украсена със сребърни цветя. Чашата беше направена от ковано сребро
и обсипана с огненочервени скъпоценни камъни. За момент момичето
забрави за глада си. Тя вдигна чашата и я наклони на светлината. Беше
красива. Вася погледна въпросително кобилата.
- Той харесва предмети - рече тя, - макар че не разбирам защо. Освен това много обича да
прави подаръци.
В гарафата наистина имаше медовина - разредена, силна и някак
режеща, като зимното слънце. Когато отпи от нея, на Вася изведнъж й
се приспа. Очите й натежаха и единственото, което можеше да стори, беше да остави сребърната чаша. Тя се поклони мълчаливо на бялата