светлината, сякаш nog кожата й беше скрито парче лед. Не, въобразяваше си.
- Благодаря ти. - Тя притисна двете си ръце към скута си, за да скрие
треперенето им.
Морозко се изправи, отдръпна се и погледна надолу към нея.
- Ще се излекуваш - увери я той. - Почивай си. Ти си моя гостенка. Що
се касае до въпросите ти, ще получиш отговори. С времето.
Вася кимна, като продължаваше да гледа втренчено ръката си.
Когато отново вдигна поглед, той беше изчезнал.
***
24
ВИДЯХ КАКВО СЪРЦЕТО ТИ ЖЕЛАЕ
- Намерете я! - отсече Константин. - Върнете я обратно!
Но мъжете не искаха да отидат в гората. Те последваха Вася до
първите дървета и отказаха да продължат, мърморейки за вълци и
демони, и за ужасния студ.
- Сега Бог ще я съди, батюшка - каза бащата на Тимофей и Олег кимна
в знак на съгласие.
Константин се поколеба, сварен неподготвен. Под дърветата сякаш
цареше пълен мрак.
- Както кажете, деца мои - с усилие отвърна той. - Господ ще я съди.
Бог да е с вас.
Той направи кръстния знак.
Мъжете се отдалечиха с тежка стъпка през селото, като мърмореха, сближили глави. Константин отиде в голата си, студена килия.
Овесената каша от вечерята му тежеше на стомаха. Запали свещ пред
Богородица и по стените яростно заподскачаха стотици оживели
сенки.
- Ти, грешен слуга мой - изръмжа гласът. - Защо момичето вещица е на свобода в
гората? Кога ти казах, че трябва да бъде хваната? И че трябва да отиде в манастир?
Не съм доволен, служителю мой. Никак не съм доволен.
Константин падна на колене и се сви от страх.
- Опитахме всичко по възможностите си - отвърна той с умоляващ
глас. - Тя е демон.
- Този демон е при брат ми и ако той е достатьчно умен, да да види силата й...
Пламъкът на свещта потрепери. Свитият на пода свещеник застина
напълно неподвижно.
- Брат ти ли? - прошепна Константин. - Но ти... - в този момент свещта
угасна и остана само дишащият мрак. - Кой си ти?
Настъпи дълга, протяжна пауза и после гласът се засмя. Константин
не беше сигурен, че го чу, може би само го беше видял в потрепването
на сенките по стената.
- Онзи , КОЙТО докарва бурите - прошепна гласът с известно задоволство. -
Защото веднъж така ме призова. Но някога отдавна хората ме наричаха Мечока -
Медвед.
- Ти си дявол! - прошепна Константин и сключи ръце.
Всичките сенки се разсмяха.
- Както ти харесва. Но каква е разликата между мен и онзи, когото
наричаш Бог? Аз също се наслаждавам на делата, извършени в мое
име. Мога да ти даря слава, ако изпълняваш заповедите ми.
- Ти - прошепна Константин. - Но аз мислех...
Той беше помислил, че е въздигнат и отличен. А се беше оказал само
нещастен лековерник, изпълняващ заповедите на един демон. Вася...
Гърлото му се сви. Някъде в душата му имаше едно гордо момиче, яздещо кон под дневната светлина на лятото. Смеещо се с брат си на
столчето край печката.
- Тя ще умре. - Той притисна юмруци към очите си. - Направих го в
твоя услуга.
Още докато изричаше тези думи, той си мислеше: Те никога не трябва да
научат.
- Тя трябваше да отиде в манастир. Или да да дойде при мен - сухо каза гласът, със
съвсем лека нотка на кипящ под повърхността гняв. - Но сега тя е с брат
ми. Със Смъртта, но не е мъртва.
- Със Смъртта ли? - промълви Константин. - Не е мъртва?
Искаше му се тя да е мъртва. Искаше му се да е жива. Искаше
му се той самият да беше умрял. Щеше да полудее, ако гласът
продължава да говори.
Мълчанието се проточи и когато вече не можеше да го търпи, гласът
се появи отново:
- Какво искаш повече от всичко, Константин Никонович?
- Нищо - отвърна Константин. - Нищо не искам. Махай се.
- Като някоя истерична девица си - кисело отбеляза гласът и после се
смекчи. - Няма значение, аз знам какво искаш - и после през смях добави: -
Искаш ли да пречистиш душата си, божи човече? Искаш ли да си върнеш невинното
момиче? Е, знай тогава, че аз мога да я отнема от ръцете на самата Смърт.
- По-добре да умре и да напусне този свят - дрезгаво отвърна
Константин.