-Тя ще живее в страдание, преди да умре. Аз, само аз мога да я спася.
- Докажи го тогава - предизвика го Константин. - Върни я.
- Много бързаш, божи човече - изсумтя сянката.
- Какво искаш? - думите заседнаха в гърлото на Константин.
Гласът на сянката се изпълни със задоволство:
- О , Константин Никонович, толкова е хубаво, когато децата човешки ме питат какво
искам.
- Тогава какво е то? - сопна се Константин.
Как мога да бъда праведен с този глас в ушите ми? Ако той я върне обратно, отново
ще бъда чист.
- Нещо дребно - отвърна гласът. - Съвсем дребно. За живота трябва да бъде платено
с живот. Ако искаш малката вещица да се върне, аз трябва да получа своя вещица.
Доведи ми такава и аз ще ти дам онова, което искаш. И след това ще те оставя на
мира.
- Какво искаш да кажеш?
- Доведи ми вещица в гората призори, на границата, при дъба. Ще познаеш мястото,
когато го видиш.
- И какво ще стане - попита Константин почти шепнешком - с тази...
вещица, която ще ти доведа?
- Е, тя няма да умре - отвърна гласът и се засмя. - Каква ми е ползата от
смъртта? Смъртта е брат ми, когото мразя.
- Но няма други вещици, освен Вася.
- Вещиците трябва да виждат, божи човече. Само малката девица ли вижда?
Константин остана мълчалив. В съзнанието си той видя една пълна, безформена фигура, коленичила в основата на иконостаса и хванала
ръката му със своята влажна ръка. Гласът й прозвуча в ушите му: батюшка , виждам демони. Навсякъде. През цялото време.
- Помисли върху това, Константин Никонович - продължи гласът. - Но трябва да я
получа преди изгрев-слънце.
- А как ще те намеря? - думите му бяха по-тихи от сипещ се сняг.
Смъртен не би ги чул, но сянката ги чу.
- Отиди в гората - изсъска сянката. - Потърси кокичета. Тогава ще разбереш. Дай ми
вещица и вземи своята. Дай ми вещица и ще бъдеш свободен.
25
ПТИЧКАТА, КОЯТО ОБИЧАШЕ ЕДНА
ДЕВИЦА
Вася се събуди от докосването на слънчевата светлина по лицето
си. Отвори очи и видя бледосин таван... не, свода на откритото небе.
Сетивата й бяха замаяни и не можеше да си спомни... после изведнъж
споменът се върна. Ад съм в къщата в еловата горичка. Една мустаката
брадичка се опря в нейната. Тя отвори очи и отново се озова, опряла
нос в носа на червеникавокафявия жребец.
- Спиш твърде много - каза конят.
- Мислех, че си сън - рече Вася с известно учудване.
Беше забравила колко едър е конят и пламтящия поглед на тъмните
му очи. Отблъсна носа му настрани и седна изправена.
- Обикновено не съм - отвърна конят.
Споменът за предишната вечер връхлетя Вася. Кокичетата посред
зима, хлябът и ябълките, и тежкият вкус на медовина върху езика й.
Дългите бели пръсти върху лицето й. Болката. Тя извади ръката си
изпод одеялото. В средата на дланта й имаше светъл белег.
- И това не е било сън - прошепна тя.
Конят я гледаше с известна загриженост.
- По-добре повярвай, че всичко е истинско - каза й той така, сякаш говореше на
смахнат. - А ад ще ти кажа, ако сънуваш.
Вася се засмя.
- Съгласна съм. Сега съм будна.
Тя се измъкна от леглото - не беше толкова мъчително, колкото
преди. Главата й се проясняваше. Къщата все още изглеждаше като
гората по обяд, като се изключи пропукването на хубавия огън. От
малкото гърне върху огнището се вдигаше пара. Внезапно почувствала
се гладна, Вася отиде при огъня и откри глезотии: овесена каша, мляко
и мед. Започна да се храни, докато конят обикаляше около нея.
- Как е името ти? - попита го тя, когато приключи.
Жребецът беше зает с довършването на онова, което беше останало
в купата й. Той наклони уши към нея, преди да отговори:
- Наричат ме Соловей.
- Славей - усмихна се Вася. - Малко име за толкова голям кон. Как го
получи?
- Родил съм се по здрач - сериозно отвърна той. - Май може би съм се излюпил - не