мога да си спомня. Беше отдавна. Понякога препускам, а понякога си спомням да летя.
И затова са ме нарекли така.
- Но ти не си птица - зяпна го Вася.
- Не знаеш самата ти какво си - откъде знаеш какво съм аз? - отвърна конят. -
Наричат ме Славей - какво значение има защо?
Вася нямаше отговор. Соловей беше довършил кашата й и вдигна
глава, за да я погледне. Беше най-възхитителният кон, който някога
беше виждала. Миш, Метел, Огон - пред него те бяха като врабчета
пред сокол.
- Миналата нощ - колебливо започна Вася, - миналата нощ ми каза, че
ще ми позволиш да те яздя.
Жребецът изцвили. Копитата му изтракаха върху пода.
- Майка ми каза, че трябва да бъда търпелив - отвърна той. - Но обикновено не съм.
Ела да ме яздиш. Никога преди не са ме яздили.
Вася внезапно се разколеба, но сплете отново сплъстената си коса и
си сложи куртката, наметалото, ръкавиците и ботушите, които откри
да лежат близо до огъня. Последва коня под ослепителната светлина
на деня. Снегът под краката й беше дебел. Вася погледна високия гол
гръб на жребеца. Раздвижи крайниците си и почувства слабост в тях, все едно е във вода. Конят стоеше гордо и в готовност, като излязъл от
някоя приказка.
- Мисля - каза Вася, - че ще ми е нужен пън.
- Пън ли? - наострените му уши полегнаха.
- Пън - твърдо повтори Вася.
Тя се отправи към пъна на едно пречупило се и паднало дърво, който сметна за подходящ. Конят тръгна бавно с нея. Той сякаш
започваше да се колебае за избора си на ездач. Но застана до пъна с
обиден вид. Вася скочи леко от пъна върху гърба му.
Всичките мускули на жребеца се сковаха и той отметна глава нагоре.
Вася, която и преди беше яздила млади коне, очакваше нещо подобно
и седеше неподвижно.
Накрая едрият жребец изпръхтя.
- Много добре - каза той. - Поне си дребна.
Но когато закрачи, го направи с превзета походка настрани. На всеки
няколко секунди обръщаше глава, за да види момичето на гърба си.
***
Яздиха през целия ден.
- Не - каза Вася за десети път. Нощта в снежната гора я беше накарала
да осъзнае, че е по-слаба, отколкото очакваше, и това правеше
трудната й задача още no-трудна. - Трябва да наведеш глава и да
използваш гърба си. В момента да те яздя, е все едно да яздя някой
дънер. Голям хлъзгав дънер.
Жребецът завъртя глава, за да й хвърли гневен поглед:
- Знам как да ходя .
- Но не и как да носиш човек - възрази Вася. - Това е различно.
- Усещането е странно - оплака се конят.
- Мога само да си представя - съгласи се Вася. - Не е нужно да ме
носиш, ако не искаш.
Конят не отвърна и разтърси черната си грива. После каза:
- Ще те нося. Майка ми каза, че с времето става по-лесно - гласът му прозвуча
скептично. - Е, стига с това. Да видим какво можем да направим.
И той препусна в галоп. Хваната неподготвена, Вася премести
тежестта си напред и обви крака около корема му. Жребецът се втурна
между дърветата, като се накланяше ту на едната, ту на другата
страна. Вася осъзна, че подвиква на коня с висок глас. Той беше
грациозен като гепард и вдигаше също толкова шум. При тази скорост
ставаха едно цяло. Конят препускаше като планински бързей и целият
широк бял свят беше техен.
- Трябва да се върнем - каза накрая Вася, която беше поруменяла, задъхана и се смееше.
Соловей забави до тръс и вдигна глава - ноздрите му бяха
почервенели. Той подскачаше в добро настроение и прилепилата се за
него Вася се надяваше, че няма да я хвърли:
- Уморих се.
- Конят недоволно насочи едното си ухо към нея. Той почти не се беше
задъхал. Но въздъхна тежко и обърна. След учудващо кратко време
еловата горичка вече лежеше пред тях. Вася се свлече на земята.
Краката й се удариха в земята и раздрусването й причини силна
болка. Тя се отпусна задъхана на снега. Излекуваните пръсти на
краката й бяха изтръпнали и след няколкото часа езда усещането за
слабост не се беше подобрило.
- Но къде е къщата? - попита тя, скръцна със зъби и се изправи на
крака.
Всичко, което виждаше, бяха елите. Краят на деня покриваше гората