с ярковиолетовата си мантия.
- Не може да бъде открита с търсене - обясни Соловей. - Трябва да извърнеш съвсем леко
поглед настрани.
Вася го направи и там, между дърветата, като бързо проблясване в
края на полезрението й, беше хижата. Конят крачеше до нея и тя малко
се срамуваше, че се нуждае от подкрепата на топлото му рамо. Той я
побутна през вратата.
Морозко не се беше върнал. Но върху пламтящото огнище имаше
храна, поставена от невидими ръце, и нещо горещо и ароматно за
пиене. Тя подсуши Соловей с кърпи и среса дългата му грива. Никога
преди не се бяха грижили и за външния му вид също.
- Това е глупаво - рече конят. - Ти си уморена. Няма никакво значение дали съм сресан, или не.
Но въпреки това изглеждаше доста доволен от себе си, когато Вася
положи специални грижи за опашката му. Когато тя свърши, той
потърка муцуна в нея и прекара цялото време, докато се хранеше, в
това да оглежда косата, лицето и вечерята й, сякаш подозираше, че е
скрила нещо.
- Откъде идваш? - попита го Вася, когато вече се беше заситила и
даваше парчета хляб на ненаситния кон. - Къде си се родил?
Соловей не отговори. Протегна врат и схруска една ябълка с
жълтите си зъби.
- Кой е баща ти? - настояваше Вася.
Въпреки това Соловей не каза нищо. Открадна остатъка от хляба й и
се отдалечи бавно, дъвчейки. Вася въздъхна и се предаде.
***
Вася и Соловей излизаха навън да яздят заедно в продължение на
три дни. С всеки ден конят я носеше все по-лесно и силите на Вася
бавно се възстановяваха.
Когато се върнаха в къщата на третата вечер, Морозко и бялата
кобила ги чакаха. Вася закуцука през прага, доволна, че се справя да
ходи на собствените си два крака, и се закова на място, когато ги видя.
Кобилата стоеше край огъня и ближеше лениво парче сол. Морозко
седеше от другата страна на пламъците. Вася свали наметалото си и се
приближи до печката. Соловей отиде на обичайното си място и застана
там в очакване. Приспособяваше се много бързо за кон, за външния
вид на който никога не се бяха грижили.
- Добър вечер, Василиса Петровна - поздрави Морозко.
- Добър вечер - отвърна Вася.
За нейна изненада демонът Мраз държеше нож и дялкаше гладко
парче дърво. Под сръчните му пръсти се оформяше нещо като дървено
цвете. Той остави ножа настрани и сините му очи я огледаха. Тя се
зачуди какво ли е видял.
- Бяха ли слугите ми любезни с теб? - попита Морозко.
- Да - отвърна Вася. - Много. Благодаря за гостоприемството.
- Няма защо.
Той мълчеше, докато Вася се погрижи за Соловей, макар тя да
усещаше, че я наблюдава. Тя почисти коня и разреса сплетената му
грива. Когато изми лицето си и масата беше сложена, тя се нахвърли
върху храната като младо вълче. Масата беше отрупана с хубави неща: странни плодове и заострени ядки, сирене, хляб и извара. Когато Вася
най-сетне се изправи на стола си, тя забеляза язвителното изражение
на Морозко.
- Бях гладна - каза тя с извинителен тон. - У дома не се храним толкова
добре.
- Вярвам ти - дойде отговорът. - Приличаше на привидение посред
зима.
- Така ли? - кисело отвърна Вася.
- Повече или по-малко.
Вася остана мълчалива. Огънят се срути навътре и светлината в
стаята стана от златиста червеникава.
- Къде ходиш, когато не си тук? - попита тя.
- Където искам - отвърна той. - В света на хората е зима.
- Спиш ли?
- Не и по начина, по който ти мислиш за съня, не - поклати глава той.
Вася неволно хвърли поглед на голямото легло с неговата черна
рамка и натрупани като снежна преспа одеяла. Тя преглътна
следващия си въпрос, но Морозко долови за какво си мисли. Той
деликатно повдигна вежди.
Вася се изчерви и стана аленочервена. Наложи й се да си поеме
дълбоко дъх, за да прикрие пламтящото си лице. Когато погледна
отново към него, той се смееше.
- Няма нужда да ме гледаш с това изражение на превзета моралност, Василиса Петровна - рече той. - Това легло беше направено за теб от
моите слуги.
- И ти... - започна Вася и се изчерви още повече. - Ти никога...
Той отново се беше заел с дърворезбата си. Издяла още една
треска от дървеното цвете.
- Често, когато светът беше млад - кротко отвърна той. - Оставяха ми
девици в снега. - Вася потрепери и той добави: - Понякога те
умираха. Понякога бяха упорити или смели и... оставаха живи.