Внезапно студен полъх размърда гоблените и огънят в печката се
разгоря. Соловей наостри уши. Вася се обърна точно когато вратата се
отвори. Морозко прекрачи през прага, а бялата кобила го побутна и
влезе след него. От топлината в стаята от козината й започна да се
вдига пара. Соловей измъкна опашката cu от ръцете на Вася и кимна
важно, като не обърна внимание на майка си. Тя насочи уши към
сплетената му грива.
- Добър вечер, Василиса Петровна - поздрави Морозко.
- Добър вечер - отвърна Вася.
Морозко свали синята си горна дреха. Тя се изплъзна от пръстите му
и изчезна сред облаче от прах. Той свали ботушите си, които се
изхлузиха, оставяйки влажно петно на пода. Останал бос, отиде до
печката. Бялата кобила го последва. Той вдигна една стиска слама и
започна да я разтрива. Само за един миг сламата се превърна в четка
от глигански косми. Кобилата стоеше с клепнали уши, отпуснала уста
от удоволствие.
Очарована, Вася се приближи по-близо:
- Ти ли промени сламата? Това магия ли беше?
- Както виждаш. - Той продължи с грижите за кобилата.
- Можеш ли да ми кажеш как го правиш? - Тя застана до него и се взря
нетърпеливо в четката в ръката му.
- Твърде привързана си към нещата такива, каквито са - отвърна
Морозко, докато решеше козината между плешките на кобилата. Той
хвърли ленив поглед надолу. - Трябва да позволиш на нашата да
бъдат такива, каквито са най-подходящи за целта ти. И те ще го
направят.
Объркана, Вася не отговори. Соловей изпръхтя - нямаше намерение
да позволи да го изоставят. На свой ред Вася взе слама и започна да
търка с нея врата на коня. Обаче колкото и да се взираше в нея, тя си
оставаше слама.
- Не можеш да я промениш в четка - обясни Морозко, когато я видя, -
зашото това би означавало да повярваш, че сега е слама. Просто сега
й позволи да бъде четка.
Раздразнена, Вася погледна намръщено към хълбока на Соловей:
- Не разбирам.
- Нищо не се променя, Вася. Нещата са или не са. Магията е да
забравиш, че нещо някога е било различно от онова, което ти искаш
да бъде.
- Все още на разбирам.
- Това не означава, че не можеш да се научиш.
- Мисля, че ми се подиграваш.
- Както искаш - отвърна Морозко, но се усмихна, когато го каза.
Вечерта, когато храната беше изчезнала и огънят гореше с
червеникава светлина, Вася каза:
- Веднъж ми обеща, че иде ми разкажеш една история.
Морозко отпи дълбока глътка от чашата си, преди да отговори:
- Коя история, Василиса Петровна? Аз знам много.
- Знаеш коя. Историята за твоя брат и враг.
- Наистина ти обещах да я разкажа - неохотно се съгласи Морозко.
- Виждала съм два пъти разкривения дъб - каза Вася. - От детството си
насам съм виждала четири пъти едноокия и видях мъртвите да
бродят. Наистина ли си мислеше, че ще поискам да ми разкажеш
която и да е друга история?
- Тогава пий, Василиса Петровна - тихият глас на Морозко се плъзна
по вените й заедно с виното. - И слушай.
Той наля медовина и тя отпи. Изглеждаше по-стар, чужд и много
далечен.
- Аз съм Смъртта - бавно рече Морозко. - Сега, както и в началото.
Някога, отдавна, бях роден от мислите на хората. Но не се родих сам.
Когато за пръв път погледнах нагоре към звездите, брат ми стоеше до
мен. Моят близнак. И когато за пръв път видях звездите, той също ги
видя.
Тихите, кристални думи докосваха съзнанието на Вася и тя видя как
небесата създават огнени колела в непознати за нея форми и една
снежна равнина целува студения син хоризонт върху чернотата.
- Имах лицето на човек - продължи Морозко. - Но брат ми имаше
лицето на мечок, защото за хората мечокът е много страховит. Това е
работата на брат ми - да кара хората да се страхуват. Той се храни от
страха им, натъпква се с него и заспива, докато не огладнее отново.
Повече от всичко обича безпорядъка, войната, чумата и огъня през
нощта. Но някога,
отдавна, аз го вързах. Аз съм Смъртта и съм пазачът на реда на
нещата. Всичко живо трябва да се изправи пред мен - така стоят
нещата.
- Щом си го вързал, тогава как...?
- Вързах брат си - прекъсна я Морозко, без да повишава тон. - Аз съм
неговият надзирател, неговият пазач и тъмничар. Понякога той се
събужда, а понякога спи. В края на краищата е мечок. Но сега е буден
и по-силен от всякога. Толкова силен, че започва да се освобождава.