- Млада е. Ще се приспособи.
Кобилата не отвърна нищо.
***
Вася не знаеше колко дълго е яздила. Соловей я беше последвал в
снега и тя слепешката се беше качила на гърба му. Би го яздила вечно, но накрая конят я върна до еловата горичка. Къщата сред елите
потрепваше пред погледа й.
Соловей разтърси гривата си.
- Слизай - каза той. - Вътре има огън. А на теб ти е студено, уморена си и си
изплашена.
- Не съм изплашена! - сопна се Вася, но слезе от гърба на коня.
Трепна, когато краката й се удариха в снега. Накуцвайки, се
провря между елите и с препъване прекрачи познатия й праг. Огънят в
печката се издигна високо. Вася съблече мокрите си горни дрехи, без
да забелязва мълчаливите слуги, които ги отнесоха. Някак успя да се
добере до огъня. Отпусна се на стола. Морозко и бялата кобила бяха
заминали.
Накрая изпи чаша медовина и задряма, сложила премръзналите
пръсти на краката си близо до печката.
Огънят догоря, но момичето продължаваше да спи. В най- тъмната
част от нощта тя сънуваше.
Беше в килията на Константин. Въздухът вонеше на пръст и кръв и едно чудовище се
беше навело над размахващото ръце тяло на свещеника. Когато то вдигна лице, Вася
видя, че целите му устни и брадичката му са покрити със съсирена кръв. Тя вдигна ръка
да го прогони и то изпищя, изскочи пред прозореца и изчезна. Вася коленичи до леглото и
започна да опипва разкъсаните одеяла.
Но лицето между ръцете и не беше това на отец Константин. В нея се взираха
мъртвите сиви очи на Альоша.
Вася чу ръмжене и се обърна. Упирът се беше върнал и той беше Дуня - мъртвата,
олюляваща се Дуня, която беше влязла наполовина през прозореца. Устата й беше
зейнала дупка, костите се подаваха от върховете на пръстите и - Дуня, която и беше
като майка. И после сенките върху стената на свещеника се превърнаха в една сянка -
едноока сянка, която и се изсмя.
- Плачи - каза тя. - Ти си уплашена. Това е вкусно.
Всички икони в ъгъла оживяха и изпищяха одобрително.
Сянката също отвори уста да се засмее и в следващия момент тя
вече не беше никаква сянка, а мечок - огромен, гладен и озъбен мечок От устата му
изригна пламък и тогава стената се запали. Къщата й гореше. Чу Ирина да пищи
някъде.
Между пламъците се показа едно ухилено, покрито с петна, синкаво лице, с голяма
тъмна дупка на мястото, където трябваше да е едното око.
- Ела - каза то. - Ще бъдеш с тях и ще живееш вечно.
Мъртвите й брат и сестра стояха до това привидение и сякаш я
викаха иззад пламъците.
Нещо твърдо удари Вася по лицето, но тя не му обърна внимание.
Протегна ръка.
- Альоша - извика тя. - Льошка!
Но рязката болка се появи, по-остра отпреди. Вася беше изтръгната
от съня си и задавено нададе нещо средно между ридание и вик.
Соловей я буташе разтревожено с носа си - беше захапал горната част
на ръката й. Тя сграбчи топлата му грива. Ръцете й бяха като две буци
лед, зъбите й тракаха. Тя зарови лице в козината му. Главата й беше
изпълнена с викове и онзи смеещ се глас. Хайде, ши никога повече няма да ги
видиш. След това чу друг глас и усети струя леденостуден въздух.
- Върни се, добитък такъв.
Откъм Соловей се чу възмутено цвилене и после Вася почувства
студени ръце върху лицето си. Когато се опита да погледне, всичко, което успя да види, беше горящата къща на баща й и едноокият мъж, който я викаше.
- Забрави го - каза едноокият. - Ела тук.
Морозко я удари през лицето.
- Василиса Петровна, погледни ме.
Имаше усещането, че й се наложи да измине огромно разстояние, но
накрая успя да се фокусира върху очите му. Не можеше да види
къщата в гората. Всичко, което виждаше, бяха елите, снегът, конете и
нощното небе. Леденостуденият въздух се виеше около нея. Вася се