Выбрать главу

вгледаше по-внимателно, можеше да види гората около него, а той

седеше, безформен в средата, като огромно бяло мълчание. Но после

тя се отпусна на стола, той се огледа и част от отдалечеността напусна

лицето му.

- Къде ходи вчера? - попита го тя. - Къде беше, когато Мечокът знаеше, че си далеч?

- Тук-там - отвърна Морозко. - Донесох ти подаръци.

Край огъня лежеше купчина вързопи. Вася им хвърли поглед.

Морозко повдигна подканващо вежди и тя съвсем по детски веднага

отиде до първия вързоп и го отвори с разтуптяно сърце. В него имаше

зелена рокля в комплект с червено, подплатено с кожа от самур

наметало. Имаше и ботуши, направени от филц и кожа, с бродирани

върху тях пурпурни горски плодове. Имаше също и украшение за

глава за косата й и бижута за пръстите й - много бижута. Вася ги

претегли на ръка. Имаше сребро и злато в дисаги от тежка кожа.

Имаше сребротъкан плат и скъпа мека материя, която й беше

непозната.

Вася погледна във всички вързопи.

Аз съм момичето от приказката - каза си тя. - Това е богатството. Сега той ще

ме отведе обратно в къщата на баща ми, отрупана с подаръци.

Тя си спомни ръцете му през нощта - няколко мига на нежност.

Не, това не означаваше нищо. В историята не става така. Аз просто съм момичето

от приказката, а той е злият демон Мраз. Девицата напуска гората, омъжва се за

красив мъж и забравя напълно за магията.

Защо изпитваше такава болка? Тя остави плата настрани.

- Това зестрата ми ли е? - Гласът й беше тих.

Не знаеше какво е изписано на лицето й.

- Трябва да имаш такава - отвърна Морозко.

- Не и от теб - прошепна Вася, Тя видя, че той е изненадан. - Ще

отнеса твоите кокичета на мащехата си. Соловей ще дойде с мен в

Лесная Земля, ако желае. Но няма да взема нищо друго от теб, Морозко.

- Нищо ли няма да вземеш от мен, Вася? - попита Морозко и това беше

единственият път, когато тя чу човешки глас.

Вася се олюля назад и се спъна в богатствата, разпръснати в краката

й.

- Нищо! - Тя знаеше, че той знае, че тя плаче, и се опита да говори

разумно. - Вържи брат си и ни спаси. Аз се прибирам у дома.

Наметалото й висеше край огъня. Тя обу ботушите си и взе

кошницата с кокичетата. Част от нея искаше той да възрази, но

Морозко не го направи.

- Тогава призори ще преминеш през бариерата на вашето село -

отвърна Морозко. Изправи се и замълча за момент. - Вярвай в мен, Вася. Не ме забравяй.

Но тя вече беше прекрачила прага и бе излязла навън.

***26 ***

ТАМ, КЪДЕТО СНЕГЪТ СЕ ТОПИ

Тя е просто една жалка смахната глупачка - помисли си Константин

Никонович. - Той каза, че няма да я убие. Трябва да го накарам да ме остави на мира.

Никой не трябва да знае да това.

Сива зора и изгряващо червено слънце. Къде е границата, да която

говореше той? В гората. Кокичета. Старият дъб, преди зазоряване.

Константин се промъкна в спалнята на Ана и я докосна по рамото.

Дъщеря й спеше до нея, но Ирина не се размърда. Той сложи ръка

върху устата на Ана, за да заглуши писъка й.

- Елате с мен веднага - каза й той. - Бог ни призова.

Той я огледа. Тя лежеше неподвижна, със зяпнала уста. Той я целуна

по челото.

- Елате - подкани я.

Тя го гледаше с широко отворени очи, които внезапно се бяха

изпълнили със сълзи.

- Да - отвърна Ана.

Последва го като куче. Константин се беше подготвил да шепне, да

говори глупости, но бе нужен само един поглед и тя го последва. Беше

тъмно, но небето на изток изсветляваше. Беше много студено. Той я

уви с наметалото й и я изведе от къщата. Бяха минали месеци, откакто

Ана не бе излизала навън дори и през деня, но сега тя го следваше

само леко задъхана, докато пресякоха границите на селото.

Стигнаха go един стар дъб, съвсем малко по-навътре в гората.

Константин не го беше виждал никога преди. Зимата беше навсякъде

около тях - покривката от леденостуден сняг, твърдата като желязо

пръст и реката като син мрамор. Но под дъба снегът се беше стопил и

когато Константин се приближи, видя, че земята е покрита с кокичета.

Ана сграбчи ръката му.

- Отче - прошепна тя. - О, отче, какви са тези цветя там? Все още е

зима - твърде рано е за кокичета.

- Времето се затопля - отвърна Константин, чувствайки се уморен, отвратен и уверен. - Хайде, Ана.

Тя обви ръка около неговата. Докосването й беше като на дете. На

светлината на зората той можеше да види черните дупки между зъбите

й. Константин я дръпна по-близо до дървото с неговия килим от

ненавременни кокичета. Все по-близо и по-близо.

И внезапно се озоваха на поляна, която никой от двамата никога не

беше виждал. Дъбът се издигаше самотен в средата, а белите цветя се

бяха скупчили около древните му стърчащи корени. Небето беше бяло.

Земята бе покрита с киша, която се превръщаше в кал.

- Добра работа - каза гласът.

Той сякаш идваше от въздуха, от водата. Ана нададе сподавен писък.

Константин видя една сянка върху снега, която се беше разраснала

чудовищно голяма, дълга и разкривена - най-черната сянка, която

някога беше виждал. Но Ана не гледаше сянката, а празното

пространство зад нея. Тя посочи с треперещ пръст и изпищя.

Продължи да пищи отново и отново.

Константин погледна там, където гледаше Ана, но не видя нищо.

Сянката сякаш се протегна и потрепери като куче, погалено от

стопанина си. Писъците на Ана разцепиха празния въздух. Светлината

беше матова и слаба.

- Добра работа, слуга мой - повтори сянката. - Тя е всичко, което бих

могъл да пожелая. Може да ме вижда и е уплашена. Пищи, ведма, пищи.

Константин се почувства празен отвътре и странно спокоен. Той

избута Ана далеч от себе си, макар че тя размахваше ръце и драскаше.

Ноктите й се забиваха в неговата облечена във вълна ръка.

- Сега изпълни обещанието си - каза Константин. - Остави ме на мира.

Върни момичето.

Сянката застина неподвижно, като глиган, доловил далечните

стъпки на ловеца.

- Прибери се у дома, божи човече - отвърна тя. - Прибери се и чакай. Момичето ще дойде при

теб. Кълна се.

Ужасените писъци на Ана станаха още по-оглушителни. Тя се

хвърли на земята и започна да целува краката на свещеника, обвила

ръце около него.

- Батюшка - умоляваше го тя. - Батюшка! Моля те... недей. Не ме

оставяй, умолявам те. Умолявам те! Това е дявол. Това е дяволът!

Константин беше изпълнен с уморено отвращение.

- Много добре - обърна се той към сянката.

Отблъсна Ана настрани:

- Съветвам те да се молиш.

Риданията й станаха още по-силни.

- Тръгвам - каза Константин на сянката. - Ще чакам. Не се отричай от

думата си.