Душата ти съзрява, докато крещиш.
Той се наведе по-близо. В един момент тя виждаше мъж с
разкривени синкави белези по лицето, а в следващия - озъбен едноок
мечок, чиито глава и рамене сякаш опираха в небето. А после нямаше
съвсем нищо: буря, вятър или опустошителен летен пожар. Сянка. Ана
се сви уплашено, гадеше й се. Опита се, олюлявайки се, да се изправи
на крака. Но съществото й се озъби и силите напуснаха крайниците й.
Тя лежеше там и дишаше зловонния въздух.
- Ти си възхитителна - каза създанието и се наведе още по- близо, а от
устата му течаха лиги. Той прокара ръце по плътта й. В краката му
клечеше друга фигура - дребна и увита в бяло. Лицето й се беше
свило и от него не беше останало почти нищо - само разположени
близо едно до друго очи, тесни слепоочия и огромна, лакомо зейнала
уста. То клечеше на пода, с глава между коленете. От време на време
поглеждаше към Ана и в тъмните му очи проблясваше глад.
- Дуня - изхлипа Ана, защото това беше тя, облечена така, както я бяха
погребали. - Дуня, моля те.
Но Дуня не отвърна нищо. Отвори огромната си като пещера паст.
- Умри - каза Медвед с прехласната нежност, пусна Ана и отстъпи
назад. - Умри и живей вечно.
Упирьт се хвърли напред. Ана се съпротивляваше, като само
драскаше със слабите си пръсти.
Но тогава от другата страна на поляната отекна звънливото цвилене
на жребец.
***
Докато Соловей препускаше, Вася каза на Альоша, че едно
чудовище е хванало мащехата им и ако я убие, ще е свободно да
изпепели цялата околност, сеейки ужас.
- Вася - каза Альоша, след като известно време обмисля думите й, - ти
къде беше?
- Бях гостенка на царя на зимата - отвърна Вася.
- Е, тогава трябваше да донесеш голямо богатство - веднага каза
Альоша и Вася се засмя.
Денят вече настъпваше. Между стволовете на дърветата се носеше
странна, гореща и противна миризма. Соловей продължаваше да
препуска неотклонно, с наострени напред уши. Беше кон, достоен за
всяко Божие дете, но ръцете на Вася бяха празни и тя не знаеше как да
се бие.
- Не трябва да се страхуваш - каза Соловей и тя погали лъскавия му врат.
Пред тях се извисяваше огромният дъб. Вася усети, че Альоша зад
нея се напрегна. Двамата ездачи подминаха дървото и се озоваха на
една поляна - непознато на Вася място. Небето беше бяло, въздухът -
топъл, дотолкова, че тя се изпоти под дрехите.
Соловей се изправи застрашително на задните си крака. Альоша
сграбчи Вася за кръста. Имаше нещо бяло, проснато върху калната
земя, друга фигура лежеше под него и мърдаше. Плуваха в голяма
локва кръв.
Над тях, в очакване и озъбен, стоеше Мечокът. Но вече не беше
дребният мъж с белези по кожата. Сега пред Вася се извисяваше
истински мечок, само че далеч по-голям от всеки, който някога беше
виждала. Кожухът му беше на петна и с цвят на лишей. Черните му
устни лъщяха около голямата му, озъбена уста.
Когато Мечокът ги видя, на тези черни устни се появи лека усмивка, подаде се червеният език.
- Сега са две! - каза той. - Още по-добре. Мислех, че ти вече
принадлежиш на брат ми, момиче, но предполагам, че е твърде голям
глупак, за да те задържи. Имаш очите на морския цар - що за смъртна
девица има такива очи?
С крайчеца на окото си Вася мярна бялата кобила да пристъпва на
поляната.
- А, не, ето го и него - каза Мечокът, но гласът му беше станал груб. -
Здравей, братко. Дойде да ме видиш ли?
Морозко хвърли бърз, пламтящ поглед на Вася и тя почувства в
отговор в нея да се надига огън - на силата и свободата едновременно.
Под нея беше едрият червеникавокафяв жребец, там бяха и разярените
очи на демона Мраз, а помежду им беше чудовището. Тя отметна глава
назад и се разсмя, и когато го стори, усети скъпоценния камък на
шията й да пари.
- Е - огорчено рече Морозко с глас като вятъра, - аз наистина се опитах
да те предпазя.
Задуха. Слабо, леко, бързо и пронизващо. Малка част от белия облак
над главите им се разкъса и Вася успя да зърне чистото утринно небе.
Чу Морозко да говори тихо и ясно, но не разбираше думите. Очите му
бяха втренчени в нещо, което Вася не можеше да види. Вятърът се
усили още и стана по-пронизващ.
- Мислиш ли, че ще ме уплашиш, Карачун? - попита Медвед.
- Мога да спечеля време - каза вятърът в ухото на Вася. - Но не знам