Выбрать главу

й разцъфваха черни цветя. Но Соловей беше зад нея и я поддържаше

изправена, като я душеше разтревожено.

Китката й беше разръфана чак до костта. Стиснала зъби, Вася

откъсна лента от ризата си и пригоди стегната превръзка. Чу

свистенето на меча на Альоша. Бъркотията на битката помете брат й и

го отдалечи.

Упирът я гледаше с неописуем ужас. Носът, брадичката и бузите на

Дуня бяха покрити с петна и омазани с кръв. Гората сякаш затаи дъх.

- Марина - каза вампирът с гласа на Дуня.

Отекна яростен рев.

Адските огньове в очите на вампира угаснаха. Кръвта по лицето й

се напука и започна да се лющи:

- Най-сетне моята Марина. Мина толкова време.

- Дуня - каза Вася. - Радвам се да те видя.

- Марина, Марушка, къде съм? Студено ми е. Бях толкова уплашена.

- Всичко е наред - успокои я Вася, която се бореше със сълзите. -

Всичко ще бъде наред. - Тя обви ръце около смърдящото на смърт

същество. - Вече не трябва да се страхуваш.

От другата страна се чу нов рев. Дуня трепна в прегръдката на Вася.

- Шшш - Вася й говореше като на малко дете. - Не гледай.

Усети вкуса на сол върху устните си.

Изведнъж Морозко се озова до нея. Дишаше бързо и погледът му

беше толкова див, колкото и този на Соловей.

- Ти си смахната глупачка, Василиса Петровна - викна той.

Грабна шепа сняг и я притисна към кървящата й ръка. Снегът

замръзна и съсири кръвта. Когато изтупа излишъка, тя установи, че

раната е покрита с тънък слой лед.

- Какво се случи? - попита Вася.

- Чортите удържат - мрачно отвърна Морозко. - Но това няма да трае

дълго. Мащехата ти е мъртва и така Мечокът е на свобода. Брат ми

скоро ще се измъкне от затвора си... много скоро.

Битката се беше върнала на поляната. Горските духове изглеждаха

като деца пред грамадата на Мечока. Той беше пораснал още повече -

раменете му сякаш разцепваха небето. Мечокът сграбчи полевика в

огромните си челюсти и го запрати настрани. Русалката застана до

него и нададе писък без думи. Мечокът отметна огромната си рунтава

глава.

- Свободен! - изрева той, като ръмжеше и се смееше.

Сграбчи лешия и Вася чу дървото да се цепи.

- Тогава трябва да им помогнеш - отсече Вася. - Защо си тук?

Морозко присви очи и не каза нищо. За един кратък миг Вася

се зачуди дали не се беше върнал, за да й попречи да се самоубие.

Бялата кобила сложи носа си върху повехналата шия на Дуня.

- Познавам те - прошепна старицата на коня. - Ти си толкова красива.

След това Дуня видя Морозко и в очите й отново пропълзя слаб

страх.

- Теб също те познавам - каза тя.

- Няма да ме видите отново, Авдотя Михайловна - много се надявам на

това - отвърна Морозко, но гласът му беше благ.

- Вземи я - бързо се намеси Вася. - Остави я сега да умре наистина, така че да не се страхува. Погледни, тя вече започва да забравя.

Наистина. Погледът на Дуня бе започнал да помътнява.

- А ти, Вася? - попита Морозко. - Ако я взема, ще трябва да напусна

това място.

Вася прецени, че ако той си тръгне, тя ще трябва да се изправи

срещу Мечока сама и се разколеба:

- Колко дълго няма да те има?

- Един миг. Един час. Не мога да кажа.

Зад тях Мечокът извика. Зовът му накара Дуня да се разтрепери.

- Трябва да отида при него - прошепна тя. - Трябва... Марушка, тая те.

Вася събра цялата си решителност.

- Имам една идея - каза тя.

- Би било по-добре...

- Не - отсече Вася. - Отведи я веднага. Моля те. Тя ми беше като майка. -

Сграбчи ръката на демона Мраз с двете си ръце. - Бялата кобила каза, че ти си онзи, който прави подаръци. Сега направи това за мен, Морозко. Умолявам те.

Настъпи дълго мълчание. Морозко погледна към битката зад тях.

После очите му се спряха пак върху момичето. За един кратък миг

погледът му се зарея към дърветата. Вася го проследи, но не видя

нищо. В този момент демонът Мраз се усмихна.

- Много добре - отвърна Морозко.

Неочаквано се протегна, придърпа я към себе си и я целуна бързо и

страстно. Тя го погледна с широко отворени очи.

- Тогава трябва да ги задържиш - каза й - колкото може по-дълго. Бъди

храбра. - Той отстъпи назад. - Хайде, Авдотя Михайловна, да поемем

заедно на път.

Внезапно двамата с Дуня вече бяха възседнали белия кон и само

едно сгърчено, окървавено и празно нещо остана да лежи в снега, в

краката на Вася.

- Сбогом - прошепна тя, борейки се с порива да го повика обратно.

В следващия миг бялата кобила и двамата й ездачи вече ги нямаше.