Пьотър го чу да вика мъжете и коня си на двора пред двореца.
- Марина - тихо промълви Пьотър, - благодаря ти за синовете.
Лаврата3 „Света Троица“ беше създадена насред нищото. Макар
краката на преминаващите поклонници да бяха отъпкали пътека през
снежната гора, дърветата от двете й страни бяха толкова нагъсто, че
сред тях камбанарията на обикновената дървена черквица изглеждаше
миниатюрна. Тя напомни на Саша за собственото му село в Лесная
Земля. Манастирът, състоящ се предимно от малки дървени
постройки, беше скрит зад здрава ограда. Миришеше на пушек и
прясно изпечен хляб.
Най-старшият сред придружаващите го мъже се казваше Олег и
яздеше редом с него.
- Не можем всички да влезем вътре - каза Саша и дръпна поводите на
коня си.
Олег кимна. Мъжете слязоха от седлата и металните части на
юздите иззвънтяха.
- Ти и ти - посочи Олег. - Наблюдавайте пътя.
Избраните мъже се установиха край пътеката и се заеха да
търсят дърва за горене. Останалите преминаха между двете колони на
тясна портичка без решетки. Високи дървета хвърляха тъмни сенки
върху малката черква с груби дъсчени стени.
От входа излезе слаб мъж и избърса покритите си с брашно длани.
Не беше много висок, нито твърде стар. Широкият му нос се подаваше
между големи, дълбоки очи със зеленикавокафявия цвят на горско
езеро. Беше облечен в грубо монашеско расо, изцапано с брашно.
Саша го позна. Би го познал всякак - в дрипи на просяк или в
одежди на митрополит. Момчето падна на колене в снега.
Монахът се закова на място:
- Какво те води насам, сине мой?
Саша едва успя да се насили да вдигне поглед.
- Искам да помоля за благословията ви, батюшка - успя да изрече.
Монахът повдигна вежди:
- Не трябва да ме наричаш така - не съм ръкоположен. Всички сме
деца на Бога.
- Донесохме свещи за олтара - запелтечи Саша, все още на колене.
Една слаба, кафява и загрубяла от работа ръка го подхвана под
лакътя и го изправи на крака. Двамата бяха почти еднакви на
височина, макар че момчето имаше по-широки рамене, все още не
беше напълно пораснало и изглеждаше дългуресто като младо жребче.
- Тук коленичим само пред Бог - обясни монахът. След като известно
време изучава лицето на Саша, внезапно добави: - Пека нафора за
службата тази вечер. Ела да ми помогнеш.
Саша кимна безмълвно и отпрати мъжете с ръка.
Кухнята беше примитивна и гореща от фурната. Брашното, водата и
солта бяха сложени на разположение, за да бъдат объркани, размесени
и изпечени в пепелта. Известно време двамата работиха мълчаливо, но
тишината беше приятна. На това място цареше покой. След известно
време монахът започна да задава въпроси, но толкова кротки и благи, че момчето почти нямаше усещането да е разпитван, продължаваше да
изпълнява - макар и малко несръчно - непривичната за него дейност, размесваше тестото и разказваше историята си: за общественото
положение на баща си, за смъртта на майка си и за пътуването до
Москва.
- И ето те тук - довърши монахът вместо него. - Какво търсиш, сине
мой?
Саша отвори уста, но я затвори обратно.
- Не... не знам - призна засрамено. - Нещо.
За негова изненада, монахът се засмя:
- В такъв случай искаш ли да останеш?
Саша успя само да се облещи насреща му.
- Животът тук е труден - продължи монахът с по-сериозен тон. - Ще си
построиш своя собствена килия, ще си насадиш градина, ще си
печеш сам хляба и ще помагаш на братята си, когато е необходимо.
Но тук има спокойствие, преди всичко спокойствие. Виждам, че си го
усетил. - Когато забеляза все още
смаяния вид на Саша, добави: - Да, да, много поклонници идват тук и
мнозина от тях молят да останат. Но ние можем да приемем само
онези от тях, които не знаят какво търсят.
- Да - най-сетне бавно отвърна Саша. - Да, аз много бих искал да
остана.
- Много добре - каза Сергей Радонежски и се върна към печенето на
хляб.
Групичката здраво пришпори конете по обратния път към Москва.
Олег не се доверяваше на изпълнения си с плам млад господар.
Яздеше току до стремето на Саша, твърдо решен да говори с Пьотър.
Но младият господар стигна пръв до баща си.
Влязоха в града насред краткия огнен залез, който очертаваше
силуетите на църковните камбанарии и кулите на двореца на фона на
виолетовото небе. Саша остави в двора коня си, от който се вдигаше
пара, и тутакси се затича нагоре по стълбите към покоите на баща си.