Пьотър изсумтя. Той самият беше склонен да приеме вероятността
дяволите да съществуват, но силно се съмняваше да ги види да се
разхождат по пазарите - все едно през зимата или през лятото, -
облечени в княжески одежди. Поклати глава, посочи гривната и каза:
- Това нещо е калпаво - среброто вече е позеленяло по ръбовете.
Търговецът запротестира и двамата подхванаха разпален спор, напълно забравили за чернокосия непознат.
Въпросният непознат спря пред една сергия на пазара на не повече
от десет крачки от мястото, където стоеше Пьотър. Прокара пръсти по
една купчина копринен брокат. Дори и само с ръцете си можеше да
разбере какво е качеството на стоките. Обърна само бегло внимание на
плата пред себе си. Светлите му очи се стрелкаха насам-натам по
претъпкания пазар.
Продавачът на платове наблюдаваше странника с угодническа
предпазливост. Търговците го познаваха - неколцина смятаха, че е
един от тях. Преди беше докарвал в Москва истински чудесии -
оръжия от Византия и порцелан, лек като сутрешния въздух.
Търговците си спомняха това. Но този път непознатият имаше друга
цел - иначе никога не би дошъл на юг. Не харесваше градовете, а и
пресичането на Волга беше рисковано.
Проблясващите цветове и чувствената тежест на плата внезапно му
се сториха скучни и странникът го заряза и закрачи през площада.
Кобилата му стоеше от южната страна и дъвчеше стиска сено. Един
блед, мършав и хремав старец беше застанал до главата й и
изглеждаше странно нереален, макар че бялата кобила бе великолепна
като възвисена планина, а сбруята й беше гравирана със сребърни
орнаменти. Минаващите наблизо мъже я гледаха с възхищение.
Животното мърдаше с уши като кокетка, предизвиквайки у ездача си
лека усмивка.
Но внезапно от тълпата изскочи здравеняк с напукани нокти и
сграбчи юздата на коня. Лицето на ездача потъмня. Макар да не
забърза крачка - не беше необходимо, - през площада повя студен
вятър. Мъжете хванаха шапките и разкопчаните си дрехи. Пишман
крадецът се метна на седлото на кобилата и заби пети в хълбоците й.
Но красавицата не помръдна. Нито пък го стори конярят. Странно, но
той нито извика, нито вдигна ръка. Просто наблюдаваше с хлътнали
очи и непроницаемо изражение.
Крадецът шибна плешката на кобилата. Животното дори не
помръдна с копито, само размаха опашка. Объркан, онзи се поколеба
за момент, след което вече беше твърде късно. Ездачът се приближи с
големи крачки и го свали от седлото. Крадецът може и да изкрещя, но
установи, че гърлото му се е вледенило. Задъхано заопипва шията си
за дървения кръст.
Другият мъж се усмихна невесело:
- Ти злоупотреби с нещо, което е мое. Мислиш ли, че вярата ще те
спаси?
- Государ - запелтечи крадецът. - Не знаех... Мислех си...
- Че такъв като мен не посещава човешките места ли? Е, аз ходя
където пожелая.
- Моля ви - давеше се крадецът. - Государ, моля ви...
- Недей да хленчиш - прекъсна го странникът със студено чувство за
хумор. - И ще те оставя за известно време да вървиш свободен под
слънцето. Обаче... - Тихият му глас стана още потих и смехът изтече
от него като вода от строшена чаша -... си белязан. Ти си мой и един
ден ще те докосна отново. Ти ще умреш.
Крадецът задавено си пое дъх, избухна в ридания, а след това
внезапно се оказа сам с парещ огън в ръката и гърлото.
Вече на седлото, макар никой да не го беше видял да се мята на него, непознатият се завъртя и пришпори коня си през тълпата. Конярят се
поклони веднъж и изчезна в множеството.
Кобилата беше лека, бърза и уверена. Гневът на ездача й стихна, докато яздеше.
- Поличбите ме доведоха тук - каза мъжът на коня си. - Тук, в този
зловонен град, а не трябваше да напускам собствените си земи.
Беше в Москва вече от месец и я претърсваше неуморно, лице след
лице.
- Е, поличбите не са безпогрешни - продължи той. - И в края на
краищата беше само мимолетно видение. Часът може да е отминал.
Часът може никога да не е настъпвал.
Кобилата наклони едното си ухо назад към ездача. Той стисна устни.
- Не - отсече. - Толкова лесно ли е да бъда победен?
Кобилата премина в равномерен лек галоп. Мъжът поклати
глава. Все още не беше победен. Държеше в готовност трептящата в
гърлото и в шепата си магия. Отговорът, който търсеше, лежеше
някъде тук, в този окаян дървен град, и той щеше да го открие.