селяните и да проси. Но не,
юродивume бяха пазени от Христос - те изобщо не биха могли да са
толкова лоши като нея.
От много мислене я заболя главата. Ако домовоят не беше истински, то тогава какви бяха останалите? Водяной в реката, човекът клонка в
дърветата? Русалката, полевикът, дворникът? Нима си ги е измислила
всичките? Луда ли е? Ами Ана Ивановна? Искаше й се да може да
попита Оля или Саша. Те щяха да знаят и никой от двамата никога не
би я ударил. Но те бяха далеч.
Вася зарови глава в шепи. Не беше сигурна колко дълго лежа там.
Сенките се носеха през слабо осветената конюшня. Задряма, както
правят уморените деца, а когато се събуди, светлината в плевнята беше
сива и тя беше ужасно гладна.
Вася сковано се протегна, отвори очи... и установи, че гледа право в
очите на мъничко човече. Момичето изстена ужасено, сви се обратно и
притисна юмруци към очите си.
Но когато погледна отново, очите все още бяха там - все така големи, кафяви, спокойни, върху широко лице с червен нос и поклащаща се
бяла брада. Създанието беше доста дребно, не по-голямо от самата
Вася. Седеше върху купчина сено и я наблюдаваше с любопитство и
симпатия. За разлика от домовоя с неговата спретната роба, това
същество беше облечено в парцаливи остатъци от дрехи и краката му
бяха боси.
Това видя Вася, преди отново да стисне силно очи. Но не можеше да
остане заровена в сеното завинаги. Накрая събра смелост, погледна и
попита несигурно:
- Ти дявол ли си?
Последва кратка пауза.
- Не знам. Може би. Какво е дявол? - Малкото създание имаше глас, подобен на цвиленето на някой кротък кон.
Вася се замисли:
- Голямо черно същество с брада от пламъци и раздвоена опашка, което иска да притежава душата ми и да ме отвлече и измъчва в
огнен кладенец.
Тя отново се вгледа в малкото човече.
Каквото u да беше то, изглежда, че не отговаряше на това описание.
Брадата му беше успокоително бяла и гъста и той се въртеше и
оглеждаше дъното на панталоните си, сякаш за да потвърди
отсъствието на опашка.
- Не - най-сетне отвърна той. - Не мисля, че съм дявол.
- Наистина ли си тук? - попита Вася.
- Понякога - спокойно отвърна малкото човече.
Вася не се успокои много, но след като се замисли за момент, реши, че „понякога“ е за предпочитане пред „никога“.
- О! - възкликна поуспокоена. - Тогава какво си?
- Грижа се за конете.
Вася кимна компетентно. Щом имаше малко създание, което се
грижи за къщата, е, тогава значи има и друго, което се грижи за
конюшните. Но момичето се беше научило да бъде предпазливо.
- Може... може ли всеки да те види? Знаят ли, че си тук?
- Конярите знаят, поне ми оставят дарове в студените нощи. Но не, никой не може да ме види. С изключение на теб. И другата, но тя
никога не идва. - Той направи лек поклон към нея.
Вася го гледаше с нарастващо смайване:
- А домовоят? И него никой не може да го види, нали?
- Не знам какво е домовой - спокойно отвърна малкото същество. - Аз
принадлежа на конюшните и на животните, които живеят тук. Не се
осмелявам да излизам навън, освен за да обучавам конете.
Вася отвори уста, за да попита как го прави. Той не беше по-висок
от нея, а гърбовете на всички коне бяха на няколко педи над главата й.
Но в този момент чу дрезгавия глас на Дуня, която я викаше.
Момичето скочи.
- Трябва да тръгвам - каза. - Ще те видя ли пак?
- Ако искаш - отвърна създанието. - Никога преди не съм говорил с
никого.
- Казвам се Василиса Петровна. Твоето име как е?
Малкото същество се замисли за момент.
- Никога преди не ми се е налагало да си измислям име - отвърна, но
замлъкна. След известно време продължи: - Аз съм... вазила, духът на конете - рече най-сетне. - Предполагам, че може да ме
наричаш така.
Вася кимна веднъж почтително.
- Благодаря ти - каза.
След което се претърколи и се затича към стълбата на плевнята.
След нея от косата й оставаше следа от сламки.
***
Дните отминаваха, както и сезоните. Вася порасна и се научи да
бъде предпазлива. Внимаваше да разговаря само с други човешки
същества, освен когато оставаше сама. Реши да не вика и да не тича
толкова, по-малко да тревожи Дуня и преди всичко да избягва Ана
Ивановна.
Дори донякъде успяваше да го прави, защото почти седем години
преминаха мирно и тихо. Когато Вася чуваше гласове във вятъра или
виждаше лица в листата, не им обръщаше внимание. В повечето