През лятото има цветя, а през есента - плодове. През зимата обаче е
студено.
- А господарят и господарката ти? - попита Константин, изпълнен с
любопитство въпреки желанието си.
- Пьотър Владимирович е добър човек - отвърна мъжът и в гласа му се
промъкна топла нотка. - Понякога е суров, но справедлив и хората му
никога не страдат от недоимък.
- А господарката ти?
- О, тя е добра жена. Добра жена. Не е като предишната господарка, но
въпреки това е добра жена. Не съм видял лошо от нея - докато
говореше, погледна крадешком Константин и отецът се зачуди какво
премълчава пратеникът.
-
***
В деня, в който пристигна свещеникът, Вася седеше на едно дърво и
разговаряше с една русалка. Някога тя беше смятала тези разговори за
смущаващи, но вече свикна с голата зелена кожа на жената и с
капките, които постоянно капеха от светлата й коса от водорасли, феята седеше върху един дебел клон с безгрижието на котка и
постоянно решеше дългите си кичури. Гребенът й беше най-голямото
съкровище на русалката, защото ако косата й изсъхнеше, тя щеше да
умре. Но където и да се намираше, гребенът беше способен да призове
водата. При по-внимателно вглеждане Вася можеше да види водата, стичаща се от зъбите на гребена. Русалката обичаше вкуса на плътта.
Тя сграбчваше младите елени, които пиеха от нейното езеро на
зазоряване, а понякога и младите мъже, които плуваха там в разгара на
лятото. Но харесваше Василиса.
Беше късен следобед и светлината на дългите северни дни блестеше
над двете и караше косата на Вася да сияе, а русалката избледняваше
до зеленикав дух с формата на жена. Водният дух беше стар като
самото езеро и тя понякога поглеждаше с учудване и възхищение към
Вася - нахалното дете от един по-нов свят.
Бяха станали приятелки при странни обстоятелства. Русалката беше
откраднала едно селско момче. Когато Вася видя младежът да изчезва
с бълбукане сред проблясъка на зелени пръсти, се гмурна в езерото
след него. Макар да беше дете, тя гореше със силата на собствената си
тленност и можеше да се изправи срещу всяка русалка. Сграбчи
момчето и го издърпа обратно към дневната светлина. Стигнаха
безопасно до брега. Момчето беше насинено, плюеше вода и гледаше
втренчено Вася едновременно с благодарност и ужас. Отскубна се от
нея и побягна към селото веднага щом почувства твърда почва под
краката си.
Вася сви рамене и го последва, като изстискваше водата от плитката
си. Искаше си супата. Но по-късно в дългия пролетен здрач, когато
всеки лист и стръкче трева изглеждат черни на фона на оцветения в
синьо въздух, тя се върна при езерото. Седна на ръба на брега и
потопи пръстите на краката си във водата.
- Да го изядеш ли искаше? - разговорливо попита тя водата. - Не
можеш ли да си намериш друга храна?
Настъпи кратка тишина, изпълнена с шумоленето на листата.
После...
- Не - отвърна звънлив глас.
Вася скочи на крака и започна да се озърта сред листака. Беше чист
късмет, че погледът й попадна върху гъвкавите очертания на гола
жена. Русалката беше приседнала на една страна, стиснала в ръка
нещо проблясващо и бяло.
- Не месо - каза съществото и потрепери, а косата му се понесе на
вълнички над кожата. - Страх и желание - не че знаеш нещо за което
и да е от двете. Те придават вкус на водата и ме хранят. Когато
умират, те ме познават такава, каквато съм. Иначе няма да съм нищо
повече от езеро, дърво и водорасли.
- Но ти ги убиваш! - възпротиви се Вася.
- Всичко умира.
- Няма да ти позволя да избиваш моите хора.
- Тогава ще изчезна - отвърна русалката с равен глас.
Вася се замисли за момент:
- Знам, че си тук. Мога да те видя. Не умирам и не съм уплашена...
но... мога да те виждам. Мога да бъда твоя приятелка. Това
достатъчно ли е?
Русалката я погледна с любопитство:
- Може би.
Вярна на думата си, Вася идваше да потърси водния дух, а през
пролетта хвърляше цветя в езерото и русалката не умря.
В замяна русалката научи Вася да плува така, както малцина могат, и да се катери по дърветата като котка. Точно така двете се бяха
озовали заедно, излегнати на един клон, надвесен над пътя, докато
отец Константин се приближаваше към Лесная Земля.
Русалката първа видя свещеника. Очите й проблеснаха:
- Ето че идва един, който би бил подходящ, за храна.
Вася надникна надолу към пътя и видя мъжа с прашасала златиста