Ана Ивановна се възползва от момента, за да сипе още яхния в
паницата на Константин.
- С ваше позволение - каза тя.
Той не сваляше поглед от Вася. Нима не може някой мъж от селото
да му помогне с багрилата? Защо трябва да е зеленооката вещица?
Внезапно осъзна, че я гледа гневно. Оживлението на лицето на
момичето беше помръкнало. Константин се опомни.
- Моите благодарности, девушка. - Той направи кръстния знак във
въздуха помежду им.
Вася внезапно се усмихна.
- До утре тогава - каза.
- Сега си върви, Вася - малко пискливо я подкани Ана. - Светият отец
не се нуждае повече от теб.
***
На следващата сутрин над земята се стелеше мъгла. Светлината на
залязващото слънце я превръщаше в огън и дим, осеян с райетата на
сенките на дърветата. Момичето поздрави Константин предпазливо, с
поруменяло лице. Тя беше като някой дух в мъглата.
Гората на Лесная Земля не беше като гората около Москва. Беше no-дива, жестока и по-хубава. Големите дървета шепнеха заедно над
главите им и навсякъде около тях Константин сякаш усещаше да ги
следят очи. Очи... глупости.
- Знам къде расте див джоджен - каза Вася, докато следваха тесния
черен път.
Дърветата образуваха над главите им арки, подобни на тези в
катедралите. Босите крака на момичето изглеждаха деликатни в
прахоляка. През гърба й беше преметната торба от кожа.
- И ако имаме късмет, ще има и бъз, и къпини. Елша за жълтия цвят.
Но това не е достатъчно за лицето на светец. Ще ни нарисувате ли
икони, батюшка?
- Имам червена пръст, стрити на прах камъни и черен метал. Дори
имам лапис на прах, за да направя воала на Богородица. Но нямам
зелено, жълто или виолетово - обясни Константин и със закъснение
осъзна колко нетърпелив беше гласът му.
- Тях можем да ги намерим - увери го Вася. Подскачаше като дете. -
Никога не съм виждала как се рисува икона. Нито пък някой друг е
виждал. Всички ние ще дойдем да молим за молитвите ви и да можем
да гледаме как работите.
Той знаеше, че хората правят точно това. В Москва се тълпяха около
иконите му...
- В края на краищата вие сте просто човек - продължи Вася, докато
наблюдаваше как мислите прекосяват лицето му. - Понякога се чудя...
вие самият понякога приличате на икона.
Той не знаеше какво тя беше видяла върху лицето му и беше ядосан
на себе си.
- Твърде много се чудите, Василиса Петровна. По-добре да си седите
тихо у дома с по-малката ви сестра.
- Не сте първият, който ми го казва - призна без злоба Вася. - Но ако го
бях направила, кой щеше да дойде с вас на зазоряване, за да намерите
разни листа? Ето тук...
Те спряха за бреза и отново за див синап. Момичето беше сръчно с
малкия си нож. Слънцето се издигна по-високо и изпари мъглата.
- Вчера ви зададох въпрос, а не трябваше - продължи Вася, когато
тънките като дантела листа на синапа бяха напъхани в торбата й. - Но
днес ще ви попитам отново и ще ви моля да простите на едно момиче
за неговото нетърпение, батюшка. Обичам брат си и сестра си.
Отдавна не сме получавали новини и от двамата. Сега брат ми се
казва брат Александър.
Свещеникът сви уста.
- Познавам го - след кратко колебание отвърна той. - Имаше скандал, когато той даде обета си с рожденото си име.
На устните на Вася се появи полуусмивка:
- Майка ни му избра това име, а и брат ми винаги е бил инат.
Слуховете за неблагочестивата непреклонност на брат Александър
по този въпрос се бяха разпространили из цяла Московия. Но
Константин си напомни, че монашеските обети не бяха предмет на
разговор за девиците. Момичето беше вперило огромните си очи в
лицето му. Константин започна да се чувства неудобно.
- Брат Александър дойде в Москва за коронацията на Дмитрий
Иванович. Говори се, че си е спечелил определена известност със
службата си като свещеник в селата - сковано добави той.
- А сестра ми? - попита Вася.
- Княгинята на Серпухов е уважавана заради своята набожност и
заради здравите си деца - отвърна Константин, на когото му се
искаше да сложи край на разговора.
Вася се завъртя с вик на задоволство.
- Тревожа се за тях - обясни тя. - Татко също, макар да се преструва, че
не е така. Благодаря ви, батюшка.
И когато се обърна към него, лицето й беше така озарено от
вътрешна светлина, че Константин се стресна, неволно очарован.
Изражението му стана по-студено. Настъпи кратко мълчание. Пътеката