обгръщаше като балсам, докато потта от поредния кошмар изсъхваше
в хладината. Този път беше сънувала как върви посред нощ в гората и
от всички страни я обграждаха черни сенки. Около нея се надигаха
странни гласове.
- Господарке - плачеха те. - Господарке, моля ви. Вижте ни. Познайте
ни, за да не остане домът ви незащитен. Моля ви, господарке.
Но тя не поглеждаше. Продължаваше да върви напред и все напред, докато гласовете се нахвърляха върху нея. Накрая, отчаяна, тя започна
да тича, но разрани краката си върху камъните и корените. Надигна се
силен вопъл. Внезапно пътеката свърши. Тя затича към нищото и се
събуди, задъхана и плувнала в пот.
Просто един сън, нищо повече. Но лицето и краката й смъдяха и
дори будна, Ана дочуваше онези гласове. Накрая побягна към
църквата и се сгуши в полите на иконостаса. Можеше да остане в
църквата и да се промъкне обратно на зазоряване. Беше го правила и
преди. Съпругът й беше толерантен мъж, макар изчезванията за по
цяла нощ да бяха трудни за обясняване.
Тихото скърцане на пантите се промъкна като крадец до слуха й.
Ана скочи на крака и се завъртя. През вратата тихо премина облечена в
черно расо фигура, чийто силует се очерта на светлината на изгрялата
луна. Ана бе твърде уплашена, за да помръдне. Стоеше вцепенена, докато сянката не дойде достатъчно близо, за да може тя да зърне
блясъка на коса с цвят на старо злато.
- Ана Ивановна - изненада се Константин. - Всичко наред ли е с вас?
Тя зяпна изумено свещеника. През целия й живот хората й бяха
задавали гневни и дразнещи въпроси. Питаха я: „Какво ти става? “,
„Какво не ти е наред? “. Но никой никога не я питал как се чувства, при това с такъв благ тон. Лунната светлина играеше със сенките по
лицето му.
- Аз... Разбира се, батюшка - запелтечи Ана. - Добре съм, просто...
простете, аз...
Риданието, което напираше в гърлото й, я задуши. Трепереща и
неспособна да издържи погледа му, тя се извърна настрани, прекръсти
се и коленичи пак пред иконостаса. Отец Константин я наблюдава
безмълвно известно време, после се обърна, прекръсти се много
старателно и коленичи в другия край на иконостаса, пред спокойното
лице на Божията майка. Докато се молеше, гласът му едва достигаше
до ушите на Ана като бавен, кънтящ шепот, макар тя да не можеше да
различи самите думи. Най-сетне свистенето в дробовете й се успокои.
Тя целуна иконата на Христос и хвърли поглед настрани към отец
Константин. Той съзерцаваше със сключени ръце слабо осветените
изображения пред себе си. Гласът му, достигнал до нея, прозвуча
дълбок, тих и неочакван.
- Кажете ми - започна той, - какво ви води да търсите утеха тук в такъв
час?
- Не ви ли казаха, че съм луда? - горчиво попита Ана и сама се
изненада от думите си.
- Не - отвърна свещеникът, - луда ли сте?
Тя сведе брадичка и кимна едва-едва.
- Защо?
Очите й бързо се стрелнаха към неговите.
- Защо съм луда ли? - Гласът й прозвуча като дрезгав шепот.
- Не - търпеливо отвърна Константин. - Защо вие смятате, че сте?
- Виждам неща. Демони, дяволи. Навсякъде. През цялото време.
Имаше чувството, че се гледа отстрани. Нещо беше поело
контрол над езика й и оформяше отговорите й. Никога преди не беше
казвала това на никого. Половината време отказваше да го признае
пред себе си, дори когато мърмореше в ъглите, а жените си шепнеха, закрили уста с длан. Дори и любезният, пиян и недодялан отец
Семьон, който се беше молил с нея повече пъти, отколкото можеше да
преброи, никога не бе изтръгнал това признание от нея.
- Но защо това трябва да означава, че сте луда? Църквата ни учи, че
демоните крачат сред нас. Отричате ли учението на Църквата?
- Не! Но... - Ана почувства, че едновременно й е горещо и студено.
Искаше отново да погледне лицето му, но не се осмели. Вместо това
сведе очи към пода и видя слабата сянка на крака му, нелепо бос под
тежкото расо. Накрая успя да прошепне:
- Но те не са - не може да са - истински. Никой друг не ги вижда... Луда
съм, знам, че съм луда... - Тя не довърши, но след малко добави
бавно: - Само дето понякога мисля, че и доведената ми дъщеря
Василиса ги вижда. Но тя е само дете, което слуша твърде много
приказки.
Погледът на отец Константин стана по-остър.
- Тя говори за това, нали?
- Не... поне не наскоро. Но когато беше малка, понякога си мислех...