Очите й...
- И не сторихте нищо? - Гласът на Константин беше гъвкав като змия и
добре настроен, сякаш глас на певец Невярващият му и презрителен
тон накара Ана да се свие.
- Когато можех, я биех и й забраних да говори за това. Мислех си, че
може би ако хвана лудостта й достатъчно рано, тя няма да се развие.
- Това ли е всичко, за което се сетихте? Лудост? Никога ли не сте се
страхували за душата й?
Ана отвори уста, бързо стисна устни, после зяпна объркано
свещеника. Той се отправи с наперена походка към средата на
иконостаса, където втори Христос седеше на трон, заобиколен от
апостоли. Лунната светлина превръщаше златистия цвят на косата му в
сребристосив, а черната му сянка пълзеше по пода.
- Демоните могат да бъдат прогонени, Ана Ивановна - добави той, без
да сваля очи от иконата.
- Про... прогонени? - изписка тя.
- Разбира се.
- Как? - Имаше чувството, че мислите й се процеждат бавно като кал.
През целия си живот беше носила своето проклятие. Умът й не
можеше да възприеме мисълта, че то може да изчезне просто ей така.
- С църковен ритуал. И много молитви.
Настъпи кратко мълчание.
- О - пое си дъх Ана. - О, моля ви. Направете така, че да се махне.
Накарайте ги да се махнат.
Стори й се, че той се усмихва, но на лунната светлина не можеше да
бъде сигурна.
- Ще се помоля и ще помисля върху това. Прибирайте се да поспите, Ана Ивановна. - Тя го погледна втренчено с големите си смаяни очи,
после се завъртя и се отправи слепешката към вратата, като вървеше
тромаво по голото дърво.
Отец Константин се просна пред иконостаса. През останалата част
от нощта не мигна.
На следващия ден беше неделя. Константин се върна в стаята си, когато изгряха лъчите на зелено-сивата зора. С натежали очи той
плисна студена вода върху главата си и изми ръце. Скоро трябваше да
започне службата. Беше уморен, но спокоен. По време на дългите
часове на бдението му Бог му беше дал отговор. Той знаеше какво зло
е завладяло тази земя. То беше в символите на слънцето върху
престилката на бавачката, в ужаса на тази глупава жена, в странните
диви очи на по-голямата дъщеря на Пьотър. Мястото гъмжеше от
демони - чортите на древната религия. Тези глупави, диви хора
почитаха Господ през деня и старите богове - тайно. Опитваха се да
следват едновременно двата пътя и бяха презрени в очите на отеца.
Нищо чудно, че злото беше дошло да върши своите злини.
Във вените на Константин течеше възбуда. Беше мислил, че ще
изгние тук, в нищото. Но всъщност му предстоеше битка - битка за
владеенето на душите на мъже и жени, от едната страна на която беше
злото, а от другата - той, като пратеник на Бога.
Хората се събираха. Той едва ли не усещаше нетърпението и
любопитството им. Все още не беше като в Москва, където хората
приемаха жадно и с охота думите му и в изплашените им очи се
четеше любов към него. Още не.
Но и това предстоеше.
***
Вася помръдна с рамо - искаше й се да може да свали украшението
си за глава. Тъй като бяха в църквата, Дуня беше добавила и воал към
тежкото приспособление от плат, дърво и полускъпоценни камъни. От
него я сърбеше. Но това беше нищо в сравнение с Ана, която беше
облечена сякаш като за празник, с кръст със скъпоценни камъни около
врата и пръстени на всеки пръст. Дуня беше хвърлила един поглед на
господарката си и беше промърморила под носа си нещо за
благочестие и златиста коса. Дори и Пьотър повдигна вежди при вида
на жена си, но си замълча. Вася последва братята си към църквата, като си чешеше главата.
Жените стояха от лявата страна на нефа, пред Богородица, докато
мъжете стояха отдясно, пред Христос. На Вася винаги й се беше
искало да застане до Альоша, за да могат да се ръчкат и да си играят
по време на службата. Ирина беше толкова малка и сладка, че
ръчкането не беше забавно, а Ана и без това винаги забелязваше. Вася
сключи ръце зад гърба си.
Вратите в средата на иконостаса се отвориха и свещеникът излезе.
Шепотът на насъбралото се село постепенно се превърна в тишина, прекъсвана от време на време от момичешки кикот. Църквата беше
малка и отец Константин сякаш я изпълваше. Златистата му коса
привличаше погледите дори повече от бижутата на Ана. Сините му
очи пронизваха като ножове всеки един от насъбралото се множество.
Отецът не заговори веднага. Хората мълчаха със затаен дъх и Вася