изсъхнала ябълка, нагризана коричка, капка медовина, която беше
донесла върху пръстите си или в устата си. Но вазилата нетърпеливо
идваше да ги вземе и когато се хранеше, конете се успокояваха. Дните
станаха мрачни и къси. Снегът валеше така, сякаш иска да ги затрупа
отвсякъде с белотата си.
Но вазилата беше розов и доволен. Зимната конюшня стана
сънливото място, каквото беше в миналото.
Добре че бе така. Сезонът беше дълъг и през януари стана толкова
студено, че дори и Дуня не можеше да си спомни нищо подобно.
Безмилостният зимен мрак накара хората да си стоят у дома. На
Пьотър му се наложи дълго да се измъчва от гледката на изпитите
лица на хората от семейството си. Те се бяха сгушили край огъня, дъвчеха хляб и парчета сушено месо, като се редуваха да добавят
дърва в огъня. Не се осмеляваха да го оставят да гори слабо дори и
през нощта. По-възрастните мърмореха, че дървата за горене изгарят
твърде бързо и че са нужни три цепеници, за да запазят пламъците
високи, докато преди е била нужна само една. Пьотър и Коля
заклеймиха това като глупост. Но запасите им от дърва за огрев
намаляваха.
Средата на зимата дойде и превали. Дните отново започнаха да
растат, но студът само стана no-лют. Убиваше овците и зайците и
правеше черни пръстите на непредпазливите. Каквото и да ставаше, за
такъв студ им трябваха дърва за горене и затова, когато запасите им
намаляха, хората се осмелиха да отидат в смълчаната гора под блясъка
на зимното слънце. Вася и Альоша, които бяха излезли с едно пони, шейна и брадви с къси дръжки, бяха тези, които видяха отпечатъците
от лапи в снега.
- Трябва ли да тръгнем след тях, татко? - попита Коля същата нощ. - Да
убием няколко, да им вземем кожите и да прогоним останалите?
Той поправяше една коса, присвил очи на светлината на печката.
Синът му Серьожа се беше сгушил сковано и мълчаливо в майка си.
Вася беше хвърлила обезсърчен поглед на огромната кошница, пълна с неща за зашиване, след което грабна брадвата си и едно
точило. Альоша я погледна развеселен над дръжката на собствената си
брадва.
- Виждаш ли? - обърна се Константин към Ана. - Огледай се наоколо.
Твоето избавление зависи от Божията милост.
Очите на Ана бяха впити в лицето му и ръкоделието й лежеше
забравено в скута й.
Пьотър се зачуди на жена си. Тя никога не беше изглеждала толкова
спокойна, въпреки че това беше най-лютата зима, която помнеха.
- Мисля да не го правим - отвърна Пьотър на въпроса на сина си.
Бащата оглеждаше ботушите си - през зимата дупките можеха да
струват на човек крак. Той остави единия близо до огъня и вдигна
другия.
- Вълците от Далечния север са по-големи от хрътките за лов на
глигани. От двайсет години не са идвали толкова наблизо. - Пьотър
протегна ръка надолу и погали измършавялата глава на Пьос, кучето
го близна не особено ентусиазирано. - Това, че го правят сега, означава, че са отчаяни и ще ловуват и деца, ако могат, или ще
избиват овцете под носа ни. Заедно мъжете могат да се изправят
срещу глутница, но е твърде студено за лъкове - ще трябва да
използваме копия и не всички ще се върнат. Не, трябва да се грижим
за децата и добитъка си и да ходим в гората само през деня.
- Можем да сложим капани - вметна Вася, докато стържеше с точилото
си.
Ана я изгледа мрачно.
- He - възрази Пьотър. - Вълците не са зайци. Ще те подушат върху
капана и не разрешавам никой да рискува да ходи в гората при такъв
малък шанс за успех.
- Да, татко - покорно отвърна Вася.
Тази нощ беше ужасно студено. Всички се сгушиха заедно върху
печката, наблъскани като сардини и увити с всички налични одеяла.
Вася спа лошо - баща й хъркаше, а малките, остри колене на Ирина се
забиваха в гърба й. Тя се мяташе и въртеше, като внимаваше да не
рита Альоша, и най-сетне към полунощ се унесе в неспокоен сън.
Сънува виещи вълци, зимни звезди, погълнати от топли облаци, и слаб
като скелет старик с червени очи, а накрая - блед мъж с квадратна
челюст и жаден злостен поглед, който я гледаше похотливо и й
смигаше с единственото си здраво око. Тя се събуди задъхана в часа
преди зазоряване и видя стаята да пресича една фигура, очертана от
светлината на купчината жар в огнището.
Няма нищо, каза си, просто сън, котката в кухнята. Но после фигурата спря, сякаш усетила погледа й. Извърна се за частица от секундата. Вася не