Тази нощ свещеникът остана да бди край тялото. Изпитото му лице
беше решително, а устните му помръдваха, докато се молеше. Вася, която се беше върнала в малките часове за своето собствено бдение, не
можеше да се сдържи да не се възхити на непоколебимата му воля, макар във въздуха никога преди да не бяха отеквали толкова ридания и
молитви, колкото след неговото пристигане.
Беше твърде студено, за да се застояват над малкия гроб на момчето, изсечен с голям труд в твърдата като желязо земя. Веднага щом
благоприличието го позволи, хората се пръснаха обратно по домовете
си, оставяйки бедното създание само в ледената люлка. Последен беше
отец Константин, който почти влачеше съкрушената майка.
Хората започнаха да се наблъскват заедно във все по-малко и по-малко изби, като големите семейства споделяха една печка, за да
пестят дървата за огрев. Но дървеният материал изчезваше толкова
бързо - сякаш зла магия ги изгаряше светкавично. И хората бяха
принудени да ходят в гората за още въпреки следите от лапи. Жените
не можеха да се отърсят от спомена за безжизненото лице на Тимофей
и ужасените очи на майка му. Беше неизбежно някой да не се върне.
Когато намериха сина на Олег, Данил, от него бяха останали само
кости, разпръснати върху широк периметър от утъпкан кървав сняг.
Баща му отнесе оглозганите остатъци от тялото на сина си на Пьотър и
безмълвно ги остави пред него.
Пьотър сведе поглед, без да каже нищо.
- Пьотър Владимирович... - започна Олег с дрезгав глас, но Пьотър
поклати глава.
- Погреби сина си - рече той и погледът му се задържа върху
собствените му деца. - Утре ще събера мъжете.
Альоша прекара дългата нощ в проверка на дръжката на копието си
за глигани и в острене на ловджийския си нож. По голобрадите му
бузи се появи малко цвят. Вася го наблюдаваше как работи. Част от нея
силно желаеше сама да грабне копие и да отиде да се изправи смело
срещу опасностите в зимната гора. Другата част искаше да счупи
главата на брат й, защото възбудата го правеше непредпазлив.
- Ще ти донеса вълча кожа, Вася - обеща й Альоша и остави оръжията
настрани.
- Задръж си вълчата кожа - отвърна Вася. - Само ми обещай, че ще
върнеш собствената си кожа обратно, без да ти измръзнат пръстите
на краката.
- Тревожиш ли се, сестричке? - ухили се брат й и очите му
проблеснаха.
Двамата седяха настрана от другите, близо до печката, но Вася
въпреки това сниши глас:
- Това не ми харесва. Да не мислиш, че искам да ми се наложи да
отрежа пръстите на краката ти? Или на ръцете?
- Но ние нищо не можем да сторим, Васочка - отвърна Альоша и свали
ботуша си. - Трябват ни дърва за огрев. По-добре да излезем навън и
да се борим, отколкото да измръзнем до смърт по домовете си.
Вася присви устни, но не отговори. Внезапно си спомни за вазилата, чиито очи бяха почернели от гняв. Спомни си за коричките, които му
беше носила, за да успокои пристъпите му. Дали още някой не е разгневен?
Той би могъл да е само и единствено в гората, където духаха студените
ветрове и виеха вълците.
Дори не си го и помисляй, Вася, каза гласът на здравия разум в главата й.
Но тя хвърли поглед на семейството си. Видя мрачното лице на баща
си и сдържаното вълнение на братята си.
Е, не ми остава нищо друго, освен да опитам. Ако Альоша утре бъде ранен, ще се
ненавиждам завинаги, че не съм опитала. Без да губи време, за да обмисли по-подробно нещата, Вася отиде да си вземе ботушите и зимното
наметало.
Никой не си направи труда да я попита къде отива. На никого не би
му минало през ума какво е намислила.
Вася се изкатери по оградата. Ръкавиците без пръсти й пречеха.
Звездите бяха малко и слаби. Луната хвърляше ярка светлина върху
твърдия замръзнал сняг. Тя навлезе в гората и лунната светлина бе
задушена от плътен мрак. Вървеше бързо. Беше ужасно студено.
Снегът скърцаше под краката й. Отнякъде се чу вой на вълк. Вася се
опита да не мисли за жълтите очи. Толкова силно трепереше, че със
сигурност тракащите й зъби щяха да изпаднат от главата й.
Внезапно Вася се препъна и спря. Стори й се, че дочу глас. Затаи
дъх и се ослуша. Не... чуваше се само вятърът.
Но какво беше онова там? Приличаше на огромно дърво - като
дървото, за което в паметта й ту се появяваше, ту изчезваше странен, потаен спомен. Не... беше само сянка, хвърляна от луната.