Смразяващ костите вятър свиреше в клоните високо над главата на
Вася.
Внезапно й се стори, че от свистенето и трополенето се оформят
думи.
- Топло лu ти е, дете? - попита вятърът през смях.
В действителност Вася имаше усещането, че костите й ще се
разцепят като покрити със скреж клони, но отвърна спокойно:
- Кой си ти? Ти ли изпращаш студа?
Настъпи много продължителна тишина. Вася се зачуди дали не си
беше въобразила гласа. Тогава й се стори, че чува подигравателен
отговор:
- И защо не? Аз също съм разгневен.
Гласът сякаш отекваше като ехо и цялата гора поде вика му.
- Това не е отговор - възрази момичето.
Здравомислещата част от нея изтъкна, че може би е редно да е малко
no-смирена, когато посред нощ си има работа с гласове, които хем се
чуват, хем не. Но от студа я обземаше сънливост. Тя се бореше с нея с
всяка частица от волята си и не й беше останала силица, за да бъде и
смирена.
- Aз докарвам студа - рече гласът.
Внезапно по лицето и гърлото й се плъзнаха извиващи се ледени и
нежни пръсти. Студеното докосване на върховете им се пъхна под
дрехите й и обви сърцето й.
- Тогава би ли спрял? - прошепна Вася, борейки се със страха. Сърцето
й сякаш биеше, докоснато от нечия друга ръка. - Говоря от името на
хората си - те са изплашени и съжаляват. Скоро всичко ще бъде
такова, каквото е било винаги. Нашите чорти и нашите църкви ще
бъдат заедно и няма да има повече страх и приказки за демони.
- Ще бъде твърде късно - отвърна вятърът и гората подхвана думите му: твърде
късно. . твърде късно. После той продължи: -
Освен това не от моя мраз трябва да те е страх, девушка. А от огньовете. Кажи ми,
огньовете ви горят ли твърде бързо?
- Просто студът ги кара да горят така.
- Не, заради наближаващата буря е. Първият признак е страхът. Вторият винаги е
огънят. Хората ти се страхуват и сега огньовете горят.
- Моля те, отклони бурята от тях - примоли се Вася. - Ето, донесох ти
подарък.
Тя бръкна с ръка в ръкава си.
Не беше кой знае какво - просто парче сух хляб и шипка сол, но
когато ги подаде, вятърът замря.
В тишината Вася отново чу вълчия вой. Сега той беше много близо
и му отвърна цял хор. Но в съшия миг една бяла кобила излезе
измежду две дървета и Вася забрави за вълците. Дългата грива на
кобилата се спускаше надолу като ледени висулки, а пръхтящият й дъх
се превръщаше в струйка пара в нощта.
Вася си пое въздух.
- О, колко си красива - възкликна и дори сама усети копнежа в гласа
си. - Ти ли докарваш студа?
Дали бялата кобила имаше ездач? Вася не можеше да разбере. В
един момент й се струваше, че има, а после кожата на кобилата
трепваше и формата върху гърба й се превръщаше просто в игра на
светлината.
Белият кон наведе малките си уши напред, към хляба и солта. Вася
протегна ръка. Усети топлия дъх на животното върху лицето си и се
вгледа в тъмното око на кобилата. Внезапно й стана по-топло. Дори
вятърът й се струваше по-топъл там, където се разделяше около
лицето й.
- A3 докарвам студа - повтори гласът. Вася не смяташе, че той принадлежи
на кобилата. - Той е моят гняв и моето предупреждение. Но ти си храбра, девушка,
и това ме kapa да омекна. Заради твоя дар - последва кратка пауза. - Но страхът
не е мой, нито огньовете. Бурята идва и студът ще бъде както никога досега.
Смелостта ще те спаси. Ако твоите хора се страхуват, то тогава са загубени.
- Каква буря? - прошепна Вася.
- Пази се от смяната на сезоните - стори й се, че вятърът въздъхна. - Пази се...
И гласът изчезна. Но вятърът остана. Безмълвен, той духаше все по-силно и по-силно, запращаше облаци към луната и слава богу -
миришеше на сняг. Дълбокият студ не можеше да продължи, докато
вали сняг.
Когато Вася, препъвайки се, влезе през вратата на собствения си
дом, снежинките, които покриваха качулката и миглите й, успешно
накараха врявата, която цареше в семейството й, да утихне. Альоша я
сграбчи, онемял от радост, а Ирина излезе навън, за да хване шепа от