сипещатата се белота.
Тази нощ студът наистина спря. Валя сняг в продължение на
седмици. Когато снегът накрая спря, бяха им нужни още три дни, за да
се изровят от него. Дотогава вълците се бяха възползвали от
сравнително топлото време, за да се угощават с жилави зайци и да се
преместят по-навътре в гората. Никой не ги видя повече. Само Альоша
изглеждаше разочарован.
***
Дуня спеше лошо през онези нощи в края на зимата и причината не
беше само в студа и болежките в костите й, нито пък тревогите с
кашлицата на Ирина или бледото лице на Вася.
- Време е - каза й демонът Мраз.
Този път в съня на Дуня нямаше шейна, нито слънце или хладен
зимен въздух. Тя стоеше в тъмната, шепнеща гора. Сякаш някаква по-голяма сянка се таеше някъде в мрака. И чакаше. Бледите черти на
лицето на демона на зимата бяха ясно очертани, като на гравюра, а
очите му бяха лишени от цвят.
- Трябва да стане сега - отсече той. - Тя е жена и е по-силна дори
отколкото тя самата може да си представи. Може би ще мога да
държа злото настрана от вас, но трябва да получа това момиче.
- Тя е дете - протестира Дуня. Демон, помисли си тя. Изкусител. Лъжец. -
Все още е дете, досажда ми за медени питки дори
и когато знае, че няма никакви, а и тази зима стана толкова бледа -
само кожа и кости е, и едни големи очи. Как да ти я дам точно сега?
Лицето на демона беше студено:
- Моят брат вече се събужда - с всеки ден затворът му отслабва. Без да
го осъзнава, това дете направи каквото може, за да ви защити с
корички хляб, смелост и добра преценка. Но брат ми се присмива на
такива неща - тя трябва да получи бижуто.
Тъмнината сякаш започна да се приближава със съскане. Демонът
Мраз заговори рязко с думи, които Дуня не знаеше. Около поляната се
появи сияен вятър и сенките се отдръпнаха. Луната изплува и накара
снегът да заблести.
- Моля те, кралю на зимата - смирено го замоли Дуня, сключила ръце.
- Още една година. Още един слънчев сезон. Дъждът и слънчевата
светлина ще я направят силна. Аз няма - не мога - да дам сега своето
момиче на Зимата.
Внезапно изпод шубрака прогърмя смях - древен, бавен смях. На
Дуня изведнъж й се стори, че лунната светлина преминава през
демона Мраз и че той не е нищо повече от игра на светлините и
сенките.
Но тогава той отново се превърна в истински мъж с тегло, облик и
форма. Главата му беше извърната настрани и оглеждаше храсталака.
Когато се обърна отново към Дуня, лицето му беше сурово.
- Ти я познаваш най-добре - отвърна той. - Не мога да я взема
неподготвена - тя ще умре. Тогава нека да е още една година.
Противно на моето собствено убеждение.
** 14 **
МИШКАТА И ДЕВИЦАТА
Тази зима Ана Ивановна страдаше заедно с останалите. Ръцете й се
подуха и сковаха, боляха я зъбите. Сънуваше сирене, яйца и кресон, докато през цялото време ядеше кисело зеле, черен хляб и пушена
риба. Ирина, която и бездруго не беше особено здрава, се бе
превърнала в апатична сянка на самата себе си, затова, уплашена за
детето си, Ана откри странна близост с Дуня, докато увещаваха
малката да яде бульони и мед и се опитваха да я държат затоплена.
Но поне не виждаше демони. Малкото брадато същество не пълзеше
из къщата, клонестият кафяв просяк не се тътреше из двора. Ана
виждаше само мъже и жени и трябваше да изтърпява само обичайните
неприятности на една многолюдна къща по време на люта зима. А и
отец Константин беше там - мъж като ангел, такъв, какъвто никога не
си беше представяла, че може да бъде някой мъж - с неговия
възхитителен глас и нежна уста, и благословените икони, които
постепенно придобиваха форма под силните му ръце. Тази зима тя го
виждаше всеки ден, когато всички бяха наблъскани вътре. За нея беше
истинско удоволствие да бъде в неговото присъствие и тя не искаше
нищо повече. Умът й беше спокоен. Дори можеше да се насили да се
усмихва на доведените си синове и да изтърпява Василиса.
Но когато дойде снегът и спря да е студено, спокойствието на Ана
беше съсипано.
Сивото обедно време с малки снежни вихрушки в оловносивото
небе завари Ана да тича, за да намери Константин в килията му.
- Демоните са още тук, батюшка - изплака тя. - Те се върнаха, преди
просто са се криели. Те са лукави, те са лъжци. Как съгреших? Отче, какво да сторя? - плачеше и трепереше тя.