Само преди малко тази сутрин домовоят беше изпълзял, упорит и
тлеещ, от фурната и беше взел кошницата на Дуня с неща за кърпене.
Константин не отговори веднага. Пръстите му бяха сини и бели там, където държаха четката - беше се оттеглил в стаята си, за да рисува.
Ана му беше донесла супа, която се плискаше в треперещите й ръце.
Зеле, с отвращение отбеляза Константин. Ана остави паницата до него, но не си тръгна.
- Търпение, Ана Ивановна - отвърна свещеникът, когато стана ясно, че
тя очаква отговора му. Той не се обърна, нито забави бързите
мацвания на четката си. Бяха минали седмици, откак рисува за
последно. - Това е отдавнашна зараза, подхранвана от заблудите на
мнозина. Само почакайте и аз ще ги върна обратно при Господ.
- Да, батюшка - каза Ана. - Но днес видях...
Той изсъска между зъбите си.
- Ана Ивановна, никога няма да се отървете от тези дяволи, ако
обикаляте наоколо да ги търсите. Що за поведение на добра
християнка? По-добре да имате страх от Бога и да прекарвате
времето си в молитви. Много молитви - той многозначително
погледна към вратата.
Но Ана не си тръгна.
- Вече сътворихте чудеса. Аз съм... не мислете, че съм неблагодарна, батюшка. - Тя се наклони към него, трепереща.
Ръката й се отпусна върху рамото му.
Константин я стрелна с нетърпелив поглед. Тя се дръпна рязко назад
като попарена и по лицето й запълзя слаба руменина.
- Благодарете на Бог, Ана Ивановна - посъветва я Константин. -
Оставете ме да работя.
За момент тя остана безмълвна и след това побягна.
Константин грабна супата и я изгълта наведнъж. Избърса уста и
опита отново да намери спокойствието, нужно за рисуването. Но
думите на господарката го бяха докоснали. Демони. Дяволи. Как съгреших?
Мислите на Константин се отнесоха. Беше всял в тези хора страх от
Бога и те бяха поели по пътя на спасението. Нуждаеха се от него -
едновременно го обичаха и се страхуваха от отеца. С право, защото
той беше пратеник на Бога. Прекланяха се пред иконите му. Беше
сторил с думи и свирепи погледи всичко, което му беше дошло наум, за да ги подчини на волята Божия и да създаде у тях дух на смирение.
Резултатът се усещаше.
И въпреки това.
Против волята си Константин се замисли за втората дъщеря на
Пьотър. Беше я наблюдавал тази зима - детинската й грациозност, смеха й, безгрижната й дързост, скритата тъга, която понякога
преминаваше по лицето й. Спомни си как веднъж се беше прибрала у
дома от полумрака на студената падаща нощ. Той самият беше вземал
медовина от ръката й, без да се замисля за нещо повече от
благодарността, че може да утоли жаждата си.
Тя не се страхува, мрачно си помисли Константин. Тя няма страх от Бога. Тя
не се страхува от нищо. Виждаше го в начините, по които мълчеше
девойката, в проницателния й поглед, в дългите часове, които
прекарваше в гората. Във всеки случай никоя добра християнска
девица нямаше такива очи, нито се движеше с такава грация в мрака.
Константин си каза, че заради нейната душа и заради душите на
всички в това пусто място той трябва да я научи на смирение. Тя
трябваше да види какво представлява и да се уплаши от това. Ако
спасеше нея, щеше да спаси всички тях. Ако се провали... Константин
не обръщаше внимание на пръстите си. Рисуваше сякаш в мъгла, докато умът му се тревожеше от проблема. Накрая дойде на себе си и
насочи поглед към нарисуваното.
Гледаха го диви, зелени очи, които беше имал намерение да направи
нежносини. Дългият воал на жената можеше спокойно да бъде и
завеса от червеникавочерна коса. Тя сякаш му се присмиваше, уловена
в гората и завинаги свободна. Константин изкрещя и захвърли дъската.
Тя тупна глухо на пода и го опръска с боя.
****
Тази пролет беше твърде влажна и твърде студена. Ирина, която
обичаше цветя, се разплака, защото кокичетата така и не цъфнаха.
Нивите бяха изорани под поройния и неотговарящ на сезона дъжд и в
продължение на седмици нищо не можеше да изсъхне, нито вътре, нито навън. В отчаянието си Вася опита да сложи дългите чорапи на
всички в печката, като преди това избута огъня в ъгъла. Извади ги
значително по-топли, но не и no-сухи. Половината село кашляше и тя