огледа брат си намръщено, когато той дойде да се облече.
- Както вървят експериментите ти, следващият може да се окаже и още
по-зле - отбеляза Альоша, докато оглеждаше леко изгорените си
чорапи.
Очите му бяха червени, а гласът - дрезгав. Той направи физиономия, докато навличаше топлата, влажна вълна върху крака си.
- Да - съгласи се Вася и обу своите чорапи. - Можеше да изпека цялата
партида. - Тя го погледна пак. - Тази вечер ще има нещо топло за
вечеря. Недей да умираш, преди да спре дъждът, малък братко.
- Не мога да ти обещая, малка сестричке - мрачно отвърна Альоша, докато кашляше.
После оправи шапката си и се измъкна навън.
Когато заваля дъжд и стана влажно, отец Константин започна да
подготвя четките си и да стрива камъните в зимната кухня. Тя беше
значително по-топла и донякъде no-суха от неговата стая, макар да
беше много no-шумна с всичките деца, кучета и най-слабите козлета, мотаещи се между краката. Вася съжаляваше за тази промяна. Той
нито веднъж не я заговори, макар че достатъчно често хвалеше Ирина
и наставляваше Ана Ивановна. Но дори и в тази бъркотия, Вася
можеше да почувства очите му върху себе си. Докато се шегуваше с
Дуня, месеше лошия тънък хляб и се занимаваше с женската работа, Вася винаги усещаше постоянния му втренчен поглед.
По-добре ми кажете в очите какъв е грехът ми, батюшка.
Когато можеше, тя се криеше в конюшнята. Престоят й в
претъпканата къща означаваше непрекъсната работа, по време на
която Ана ту крещеше пронизително, ту се молеше. И винаги
мълчаливият свещеник със своя сериозен поглед.
Вася никога не каза на никого къде беше отишла в онази ужасно
студена нощ през януари. След случилото се тогава понякога си
мислеше, че е сънувала гласа на вятъра и белия кон. Константин я
наблюдаваше, тя внимаваше да не заговаря домовоя. Но въпреки това
свещеникът я наблюдаваше. Вася си каза, че това е отчайващо - че е
само въпрос на време, преди тя да се забърка в неприятности и той да
й се нахвърли. Но дните отминаваха един след друг, а свещеникът
продължаваше да мълчи.
Дойде април и Вася се озова на пасището за конете, където
трябваше да зашие Миш, старата кобила на Саша, която сега беше
оставена за разплод и беше родила седем кончета. Макар вече да не
беше млада, кобилата бе все още силна и здрава и мъдрите й стари очи
не пропускаха нищо. Най-ценните коне - и Миш измежду тях -
прекараха зимата в конюшнята и излязоха на паша с останалите
веднага щом тревата се показа през снега. В резултат на това винаги
възникваха някакви разногласия и сега Миш имаше дълбока рана с
формата на копито върху хълбока. Вася по-сръчно забиваше иглата си
в плът, отколкото в плат. Алената рана ставаше все по-малка. Конят
стоеше неподвижен и само потреперваше от време на време.
- Лято, лято, лято - пееше Вася.
Слънцето отново грееше, а дъждът беше спрял за достатъчно дълго
време, за да даде шанс на ечемика. Когато се премери спрямо коня, Вася откри, че през зимата е пораснала още по-висока.
Е, мрачно си каза тя, не можем всички да бъдем малки като Ирина.
Дребничката Ирина вече беше обявена за красавица. Вася се
опитваше да не мисли за това.
Миш изтръгна момичето от унеса му.
- Искаме да ти направим подарък - каза кобилата и сведе глава, за да хрупа от
свежата трева.
Вася отдръпна ръце:
- Подарък ли?
- Тази дима ни носеше хляб. Задължени сме ти.
- На нас ли? Но вазилата...
- Е, всички ни взети заедно - прекъсна я кобилата. - Освен това е и още нещо, но
най-вече той - това сме ние.
- О - озадачи се Вася. - Е, благодаря ти.
- По-добре да не благодариш да тревата, преди да си я изяла - изпръхтя кобилата. -
Нашият подарък е следният - искаме да те научим да яздиш.
Този път Вася наистина замръзна, като се изключи кръвта, нахлуваща в сърцето й. Тя можеше да язди - върху дебелото, сиво
пони, което делеше с Ирина - но...
- Наистина ли? - прошепна тя.
- Д а - отвърна кобилата, - макар това да може да се окаже нож с две остриета.
Такъв подарък може да те отдалечи от твоя народ.