Моят народ, помисли си Вася. Те плачеха пред иконите, докато домовоят
умираше от глад. Не мога да ги позная. Те се промениха, а ад не. На глас тя каза:
- Това не ме плаши.
- Добре - рече кобилата. - Ще започнем, когато калта изсъхне.
****
Вася почти беше забравила за обещанието на кобилата в седмиците, които последваха. Пролетта означаваше дни наред изнурителен труд и
всяка вечер Вася ядеше лошия хляб от миналогодишния ечемик с меко
бяло сирене и свежи подправки, след което се мяташе върху печката и
заспиваше като новородено.
Но внезапно дойде май и калта изчезна под новата трева.
Глухарчетата блестяха като звезди сред гъстата зеленина. Конете
хвърляха дълги сенки и сърпът на луната стоеше самотен в небето в
деня, когато изпотената, издраскана и изтощена Вася спря на
пасището на конете на връщане от полето с ечемик.
- Ела тук - подкани я Миш. - Качи се върху гърба ми.
Вася сякаш беше твърде уморена, за да отговори. Тя погледна
глуповато коня и отвърна:
- Нямам седло.
- Няма и да имаш - изпръхтя Миш. - Трябва да се научиш да се справяш без него. Ау
ще те нося, но не съм ти слугиня.
Вася срещна погледа на кобилата. В кафявите дълбини на очите й се
мярна нотка хумор.
- Боли ли те кракът? - вяло попита тя и кимна към полуизлекуваната
рана на хълбока на кобилата.
-Не - отвърна Миш. - Качвай се.
Вася помисли за горещата вечеря и стола край печката. После
скръцна със зъби, затича се и се метна по корем върху гърба на
кобилата. Размърда се леко насам-натам и се настани неудобно точно
зад твърдата холка.
Драскащите й ръце накараха кобилата да отпусне уши назад.
- Ще ти трябва практика.
Вася така и не можа да си спомни къде ходиха в онзи ден. По
необходимост отидоха да яздят дълбоко в гората. Но ездата беше
болезнена - това Вася никога нямаше да забрави. Движеха се в бавен
тръс, докато гърбът и краката на Вася затрепериха.
- Не мърдай - смъмри я кобилата. - Сякаш на гърба ми има трима, не един.
Вася опита, като се плъзгаше ту на едната страна, ту на другата.
Накрая, раздразнена, Миш рязко спря. Вася се претърколи през
плешката на коня и се приземи, премигвайки, върху глинестата горска
почва.
- Стани - подкани я кобилата. - Бъди по-внимателна.
Когато се върнаха на пасбището, Вася беше мръсна, натъртена и
сигурна, че вече не знае как да ходи. Освен това беше пропуснала
вечерята и си спечели мъмрене. Но следващата вечер го направи
отново. И отново. Невинаги беше с Миш - конете се редуваха да я учат
да язди. Не можеше да ходи всеки ден. През пролетта работеше
непрестанно - всички го правеха, - за да засадят посевите в земята.
Но Вася ходеше да язди достатъчно често и постепенно гърбът, бедрата и коремът започнаха да я болят по-малко. Накрая дойде денят,
когато не изпита никаква болка. Междувременно се научи да пази
равновесие, да се мята върху гърба на коня, да се върти, да тръгва и
спира, и да подскача, докато вече не можеше да разбере къде свършва
конят и къде започва тя самата.
Тази година в средата на лятото небето изглеждаше по-голямо, облаците се носеха плавно по него, подобно на лебеди. Зелени
вълнички къдреха полята с ечемик, макар растежът му да беше спрял и
Пьотър да клатеше глава, когато го гледаше. С кошница в ръката Вася
всеки ден изчезваше в гората. Понякога Дуня хвърляше подозрителен
поглед към даровете на момичето - най-вече брезова кора или
зърнастец за правене на боя, които рядко бяха в достатъчни
количества. Обаче Вася беше прекрасна и сияеше от щастие, затова
Дуня просто се прокашляше и не казваше нищо.
Но през цялото време горещината се засилваше, докато накрая не
стана гъста като мед - беше твърде горещо. Въпреки всичките хорски
молитви избухнаха пожари в сухата като прахан гора, а ечемикът
растеше, но твърде бавно.
В един нажежен до бяло августовски ден Вася се беше отправила
към езерото, като се опитваше да не накуцва. Метел беше взел Вася да