недовършена.
О , само да можех да я довърша.
Стисна челюсти. Щеше да го направи. Трябваше да го направи. И
преди да умре, щеше да живее отново в свят, където момичетата не се
държат предизвикателно и демоните не вървят посред християнската
дневна светлина.
Константин мина през окосения ечемик и заобиколи пасището на
конете. Краят на гората хвърляше гладни сенки. Той извърна лице към
стадата на Пьотър, които пасяха на продължителния здрач. Сред
сивото и червеникавокафявото се мярна ярък проблясък. Константин
присви очи. Един кон - бойният жребец на Пьотър - стоеше
неподвижен, вдигнал глава. До рамото на животното беше застанала
една стройна фигура, чийто силует се очертаваше на фона на залеза.
Константин веднага я позна. Жребецът изви противната си глава, за да
захапе плитката й, а тя се разсмя като малко дете.
Константин никога не беше виждал Вася такава. У дома тя беше ту
сериозна и предпазлива, ту лекомислена и очарователна. Беше слаба, с
огромни очи, и се движеше безшумно. Но останала сама под небето, тя
беше красива като млада кобила или като току-що полетял ястреб.
Константин насила си придаде студено изражение. Хората й му
предлагаха пчелен восък и мед, молеха го за съвет и молитви.
Целуваха ръката му. Лицата им засияваха, когато го видеха. Но това
момиче избягваше да го погледне и да се доближава до него. Въпреки
това някакъв си кон - глупаво животно - можеше така да я очарова, че
тя да засияе. Нейното сияние трябваше да е за него - за Бог - и за него, като Божи пратеник. Тя беше такава, каквато я беше описала Ана
Ивановна - коравосърдечна, непокорна и се държеше неподобаващо за
девойка. Разговаряше с демони и се осмеляваше да се хвали, че е
спасила живота му.
Но пръстите го сърбяха за дърво, восък и четки, да улови любовта и
самотата, гордостта и полуразцъфналата женственост в очертанията на
тялото на момичето. Тя спаси живота ти, Константин Никонович.
Той яростно потисна мисълта и порива. Рисуването беше за
прослава на Господа, не за възхвала на слабата, тленна плът. Тя призова
дявол - Божията десница беше тази, която спаси живота ми. Но дори когато успя
да се отърси от тези мисли, картината остана като прогорена от
вътрешната страна на клепачите му.
***
Беше виолетов здрач, когато Вася дойде в кухнята, все още
поруменяла от слънцето през деня. Грабна паницата и лъжицата си, поиска си една порция и я отнесе на прозореца. Полумракът
оцветяваше очите й в зелено. Нахвърли се върху храната, като от време
на време спираше, за да отправи поглед към продължителния летен
здрач. Константин се приближи бавно и сковано и застана до нея.
Косата й миришеше на пръст, слънце и езерна вода. Тя не извърна
поглед от прозореца. Селото беше осеяно със звездите на добре
поддържаните огньове. Слабият полумесец се издигаше в обсипаното
с облаци небе. Мълчанието помежду им се проточи сред суматохата на
претъпканата кухня. Свещеникът беше този, който го наруши.
- Аз съм Божи човек - тихо каза Константин, - но щеше да е жалко да
умра.
Вася му хвърли бърз и стреснат поглед. В ъгълчето на устата й се
появи едва забележима усмивка.
- Не мога да повярвам, батюшка - отвърна тя. - Нима аз не бях тази, която ви лиши от бързото възнасяне в рая?
- Благодаря ви за живота си - сковано продължи Константин, - но не
можете да се подигравате на Господ - внезапно той сложи топлата си
ръка върху нейните. Усмивката изчезна от лицето й и той добави: -
Запомнете го.
Той пъхна някакъв предмет между пръстите й. Загрубялата му от
косата ръка се плъзна върху кокалчетата й. Той не каза нищо, но я
погледна в очите. Изведнъж Вася разбра защо всички жени го
умоляваха да се моли за тях. Разбра също и че топлата му ръка и
изразените му скули бяха оръжие, което използваше, когато оръжието
на думите се беше провалило. По този начин щеше да получи
покорството й, с грубата си ръка и красивите си очи.
Толкова глупава ли съм, колкото Ана Ивановна? Вася отметна глава и се
отдръпна. Той я пусна. Тя не видя как ръката му потрепери. Сянката
му върху стената се поколеба, когато той се отдалечи.
Ана шиеше долни дрехи на стола до огнището. Платът се изплъзна