върху коленете й и когато тя се изправи, той падна пренебрегнат на
пода.
- Какво mu gage той? - изсъска тя. - Какво беше?
Всяко петънце и бръчка на лицето й се открояваше.
Вася нямаше представа, но вдигна нещото, за да може мащехата й да
го види. Беше дървеният му кръст, с двете протегнати ръце, издялан от
меко чамово дърво. Вася го гледаше с известно учудване.
Какво е това, свещенико? Предупреждение. Извинение? Предизвикателство?
- Кръст - отвърна тя.
Но Ана го сграбчи.
- Той е мой - отсече тя. - Искаше да го даде на мен. Махай се!
Вася можеше да отвърне няколко неща, но тя се задоволи с
най-безопасното:
- Сигурна съм, че е искал.
Но тя не си тръгна. Отнесе паницата си до огнището, за да изпроси с
чара си още яхния от Дуня и да открадне краешщник хляб от
лековерната си сестра. След няколко минути Вася отопяваше паницата
с коричката и се смееше на обърканото лице на Ирина.
Ана не проговори повече, но и не вдигна ръкоделието си. Въпреки
че се смееше, Вася можеше да усети изгарящия, втренчен поглед на
мащехата си.
***
Тази нощ Ана не спа и отиде от леглото си до църквата. Когато
дълбоката, ясна зора замени синия среднощен полумрак, тя отиде при
съпруга си и го разтърси, за да го събуди.
Нито веднъж за девет години Ана не беше идвала при Пьотър по
собствена воля. Пьотър сграбчи жена си и започна много делово да я
души, преди да осъзнае, че е тя. Сиво-кафявата коса на Ана се разпиля
по лицето й и забрадката й се килна на една страна. Очите й бяха като
два камъка.
- Любов моя - започна тя задъхано, докато масажираше гърлото си.
- Какво не е наред? - попита Пьотър. Той се измъкна от топлото легло
и бързо навлече дрехите си. - Нещо с Ирина ли?
Ана приглади косата си и оправи забрадката:
- Не... не.
Пьотър навлече една риза през главата си и закопча широкия си
платнен колан.
- Тогава какво? - каза той с не особено любезен тон.
Тя здравата го беше стреснала.
Ана потрепери и сведе клепачи надолу.
- Забелязахте ли, че дъщеря ви Василиса е пораснала много от
миналото лято?
Движенията на Пьотър станаха колебливи. Ранният ден очертаваше
бледи златисти линии по пода. Ана никога не се беше интересувала от
Вася.
- Така ли? - отвърна той, вече озадачен.
- И че е станала задоволително привлекателна?
Пьотър премигна и се намръщи:
- Тя е дете.
- Жена - отсече Ана. Пьотър се изненада - тя никога преди не му беше
противоречила. - Слаба мъжкарана, само очите й се виждат. Но има
добра зестра. По-добре да се погрижим да се омъжи веднага, съпруже. Ако изгуби външността, която има сега, може изобщо да не
се омъжи.
- Няма да изгуби външността си за следващата една година - рязко
отвърна Пьотър. - И със сигурност няма да я изгуби за следващия
един час. Защо ме събуди, жено?
Той излезе от стаята.
Вкусното ухание на печащия се хляб създаваше добро настроение в
къщата, а той беше гладен.
- Дъщеря ви Олга се омъжи на четиринайсет. - Ана го последва
задъхана.
Олга беше преуспяла, след като се омъжи - бе се превърнала в
пищна дама, дебела матрона с три деца. Съпругът й се ползваше с
голямото благоволение на Великия княз.
Пьотър грабна един самун и го разчупи на две.
- Ще помисля по въпроса - отвърна той, за да я накара да млъкне.
Той откъсна голяма топка от димящата вътрешност на хляба и я
напъха в устата си. Зъбите го боляха понякога и меката среда беше
добре дошла.
Ти си старец, каза си Пьотър.
Затвори очи и се опита да удави гласа на жена си в звука от
дъвченето.
****
Мъжете се отправиха към ечемичените ниви в ранни зори. Цяла
сутрин косиха полюшващата се трева с широки, свистящи замахвания, а след това разпръснаха стъблата, за да съхнат. Греблата им се движеха
напред-назад с монотонно съскане. Слънцето беше като живо
същество, което протягаше горещите си ръце към вратовете им.
Неясните им сенки се криеха в краката им, а лицата им лъщяха от пот
и от слънчевите изгаряния. Пьотър и синовете му работеха рамо до
рамо със селяните - по време на жътва се трудеха всички. На Пьотър
му се свидеше за всяко зрънце. Ечемикът не беше пораснал колкото
трябва и класовете му бяха тънки и лоши.
Альоша изправи гърба си, който го болеше, и заслони очи с
мръсната си длан. Лицето му просветна. Откъм селото приближаваше
в галоп ездач върху кафяв кон.
- Най-сетне - каза Альоша.