отново погледа на младия свещеник.
- Ще говорим за това по-късно - каза той. - Върни се у дома при Дуня.
И недей да яздиш толкова бързо.
- Да, татко - покорно отвърна Вася.
Но в начина, по който скочи върху гърба на коня, имаше гордост, а
също и в умението, с което обърна кобилата и я подкара в лек галоп и с
извита шия обратно по посока на къщата.
***
Денят беше заменен от здрач, а после остана само бледото зарево на
лятото, което озаряваше нощите като утрото.
- Дуня - рече Пьотър. - Откога Вася е жена?
Седяха сами в лятната кухня. Около тях всички от семейството
спяха. Но Пьотър не можеше да спи през белите нощи, а и въпросът с
дъщеря му го измъчваше. Крайниците на Дуня я боляха и тя не
бързаше да легне върху твърдия сламеник. Завъртя хурката, но бавно.
Пьотър остана поразен, като видя колко е слаба.
Дуня хвърли на Пьотър остър поглед:
- Половин година. Дойде й по Великден.
- Тя е хубаво момиче - продължи Пьотър, - макар и диваче. Трябва й
съпруг - това ще я вразуми.
Но докато говореше, пред очите му изплува въображаема картина: дивото му момиче, вече омъжено и в нечия постеля, се потеше над
огнището. Тази мисъл го изпълни със странно съжаление и той се
отърси от нея.
Дуня остави хурката и бавно каза:
- Тя още не е мислила за любов, Пьотър Владимирович.
- И какво от това? Ще направи каквото й се каже.
- Така ли? - засмя се Дуня. - Нима забравихте майката на Вася?
Пьотър мълчеше.
- Бих ви посъветвала да изчакате - продължи Дуня. - Само дето...
През цялото лято Дуня беше наблюдавала Вася да изчезва на
зазоряване и да се връща по здрач. Тя беше наблюдавала как дъщерята
на Марина става все no-дива и някак отдалечена - това беше нещо
ново, сякаш само част от живота на момичето беше свързана със света
на семейството й, свеждаш се до реколтата, добитъка и кърпенето на
дрехи. Това караше Дуня да се тревожи и да се разкъсва от вътрешна
борба. Сега тя взе решение. Бръкна в джоба си. Когато я извади
обратно, върху дланта й лежеше синьото бижу, което изглеждаше не на
място върху Съсухрената й кожа.
- Спомняте ли си това, Пьотър Владимирович?
- Беше подарък за Вася - рязко отвърна Пьотър. - Нима си ме предала?
Заповядах ти да й го дадеш.
Той погледна втренчено медальона, сякаш беше змия.
- Пазих й го - обясни Дуня. - След като го помолих, царят на зимата ми
разреши да го сторя. Товарът е твърде голям за едно дете.
- Царят на зимата ли? - гневно се сопна Пьотър. - Да не си дете, че да
вярваш на приказките? Няма никакъв цар на зимата.
- Приказки ли? - отвърна Дуня и в гласа й също отекна нотка на гняв. -
Нима съм толкова коварна, че да измисля такава лъжа? Аз също съм
християнка, Пьотър Владимирович, но вярвам на очите си. Откъде се
появи това достойно за хан бижу, което вие донесохте на малката си
дъщеря?
Думите заседнаха в гърлото на Пьотър и той замълча.
- Кой ви го даде? - продължи Дуня. - Донесохте го от Москва, но
никога не съм ви разпитвала за подробности.
- Това е огърлица - отвърна Пьотър, но гневът беше изчезнал от гласа
му.
Пьотър беше опитал да забрави мъжа със светлите очи, кръвта върху
гърлото на Коля и как хората му стояха равнодушно. Дали това е бил той -
царят на зимата? Сега си спомни колко бързо се беше съгласил да даде
дрънкулката от странника на дъщеря си.
Древна магия, сякаш чуваше да казва Марина. Дъщеря от рода на майка ми.
И след това с по-тих глас: Пази я, Петя. Аз я избрах - тя е важна. Обещай ми.
- Не е просто огърлица - отсече рязко Дуня. - Това е талисман, нека
Господ ми прости. Видях царя на зимата. Огърлицата е негова и той
ще дойде за Вася.
- Видяла си го? - скочи на крака Пьотър.
Дуня кимна.
- Къде го видя? Къде?
- Насън - отвърна Дуня. - Само го сънувах. Но той изпраща сънищата
и те са истински. Каза ми, че трябва да й дам огърлицата. Ще дойде
за нея в средата на зимата. Тя вече не е дете.
Но той е лъжлив. Всички от неговия вид са такива - думите се лееха от
устата й. - Обичам Вася като своя дъщеря. Тя е прекалено смела, излага самата себе си на опасност. Страхувам се за нея.
Пьотър закрачи към големия прозорец и се обърна към Дуня.
- Истината ли ми казващ, Авдотя Михаиловна? В името на жена ми, не
ме лъжи!
- Видях го - повтори отново Дуня. - А мисля, че и вие сте го видели.
Има къдрава черна коса. Светли очи - по-светли от небето в средата