през зимата. Ти не ми позволи да убия жадния мъж и стражите ти
отслабват. Ти си само дете - твоите късчета хляб и капки медовина не
могат да поддържат домашните духове. Не и завинаги. Мечокът е
буден.
- Какъв мечок?
- Сянката на стената - отвърна русалката, като дишаше учестено.
Гласът в мрака - лицето й не се движеше като човешко лице, но
зениците на очите й се увеличаваха и ставаха черни. - Пази се от
мъртвите. Трябва да ме послушаш, Вася, зашото няма да дойда
повече. Не и като самата себе си. Той ще ме повика и аз ще отвърна.
Той ще получи моята вярност и аз ще се обърна срещу вас. Не мога
да постъпя другояче. Листата падат. Не напускай гората.
- Какво искаш да кажеш с това да се пазя от мъртвите? Как ще се
обърнеш срещу нас?
Но русалката само протегна ръка с такава сила, че когато сключи
влажните си, мъгливи пръсти около ръката на Вася, момичето ги усети
като от плът и кръв.
- Царят на зимата ще ти помогне, колкото можеш да си помогнеш и ти
самата. Обеща. Всички го чухме. Той е много стар и е враг на вашия
враг. Но не трябва да му се доверяваш.
Въпросите напираха на устните на Вася толкова бързо, че я
задушаваха и тя остана мълчалива. Блестящата коса на водния дух
падаше около голото й тяло.
- Доверявам се на теб - успя да каже Вася. - Ти си моя приятелка.
- Бъди с добро сърце, Василиса Петровна - тъжно каза русалката и
след това остана само дървото с бурно шумолящите си сребристи
листа. Сякаш никога не я беше имало.
Може би наистина съм луда, помисли си Вася. Тя се хвана за клона под нея
и скочи на земята. Затича се тихо към дома през прекрасния полумрак
на късното лято. Навсякъде около нея гората сякаш шепнеше. Сянката на
стената. Не можеш да ту се довериш. Пази се от мъртвите. Пази се от мъртвите.
***
- Да се омъжа, татко?
От прозрачния зеленикав полумрак върху засъхналата и задъхана
земя лъхаше хлад, така че огънят в пещта действаше успокояващо и не
ги измъчваше. По обяд бяха яли само хляб с извара или мариновани
гъби, защото не им беше останало време от кърската работа. Но тази
вечер имаше яхния и пирог, печена кокошка и зеленчуци, топени в
малко от ценната сол.
- Ако изобщо успеем да накараме някой да те вземе - не особено
любезно отвърна Пьотър и остави настрани паницата си.
В главата му цареше неприятна бъркотия от сапфири, светли очи, заплахи и недоразбрани обещания. Вася беше дошла в кухнята с
мокро лице и имаше ясни признаци, че е опитвала да изчисти
мръсотията под ноктите си. Но водата само беше размазала
мръсотията. Тя беше облечена като селянка, в тънка рокля от
небоядисан лен, а къдравата й черна коса беше непокрита. Очите й
бяха огромни, диви и разтревожени.
Щеше да ти е много по-лесно да я омъжа, раздразнено си каза Пьотър, ако тя
съумяваше да изглежда повече като жена и no- малко като някое селско дете... или
горски дух.
Пьотър наблюдаваше как тя на няколко пъти понечваше да възрази, но бързо се отказваше. Всички момичета се омъжваха, освен ако не
станеха монахини. Тя го знаеше не по-зле от всеки друг.
- Да се омъжа - повтори тя за пореден път, търсейки подходящите
думи. - Веднага ли?
Пьотър пак усети остра болка. Представи си я бременна с дете, приведена над печката, седяща зад тъкачен стан, изгубила цялата си
грациозност...
Не ставайте глупав, Пьотър Владимирович. Такава е съдбата на жените. Пьотър
си спомни топлото и гъвкаво тяло на Марина в ръцете си. Но също
така си спомняше и как се измъква в гората, безшумна като призрак, със същото това диво изражение в очите.
- За кого трябва да се омъжа, татко?
Синът ти беше прав, помисли си Пьотър. Вася наистина беше гневна.
Зениците й бяха разширени и главата, отметната назад като на млада
кобила, която не иска да захапе юздата. Той разтри лицето си.
Момичетата бяха щастливи, когато се омъжваха. Олга сияеше, когато
съпругът й беше сложил бижу върху пръста й и я беше отвел със себе
си. Може би Вася ревнуваше по-голямата си сестра. Но тази дъщеря
никога нямаше да си намери съпруг в Москва - все едно да се опитваш
да сложиш ястреб в гълъбарник.
- Кирил Артамонович - отвърна Пьотър. - Приятелят ми Артамон беше