богат, а единственият му син го наследи. Много са добри в
развъждането на коне.
Очите й толкова се разшириха, че заеха половината й лице. Пьотър
се намръщи. Беше добра партия - тя не трябваше да изглежда толкова
покрусена.
- Къде? - прошепна тя. - Кога?
- Една седмица езда с добър кон на изток - отвърна Пьотър. - Той ще
дойде след жътвата.
Лицето на Вася застина и придоби решително изражение.
- Той самият ще дойде - заувещава я Пьотър. - Изпратих Коля да го
доведе. Ще бъде добър съпруг и ще те дари с деца.
- Защо тази припряност? - сопна се Вася.
Горчивината в гласа й го ядоса.
- Достатъчно, Вася - отсече студено. - Ти си жена, а той е богат мъж.
Ако си искала княз като Олга, е, те предпочитат жените им да са по-пълни и не така дръзки.
Той видя как лицето й за миг се скова от болка, преди бързата й
реакция да я прикрие.
- Оля ми обеща, че ще ме повика, когато порасна - каза тя. - Ще
живеем заедно в двореца.
- По-добре да се омъжиш веднага, Вася - отвърна Пьотър. - Можеш да
отидеш при сестра си, след като се роди първият ти син.
Вася прехапа устни и се отдалечи с вдигната глава. Пьотър осъзна, че с тревога се чуди какво ли ще си помисли Кирил Артамонович за
дъщеря му.
- Той не е стар, Вася - каза Дуня, когато момичето се отпусна тежко до
огнището. - Известен е с умението си да ловува. Ще те дари със
здрави деца.
- Какво е онова, което татко не ми казва? - отвърна Вася. - Всичко е
толкова внезапно. Можеше да изчакам една година. Оля обеща да ме
повика.
- Глупости, Вася - може би прекалено рязко я сряза Дуня. - Ти си жена.
Ще ти е по-добре със съпруг. Сигурна съм, че Кирил Артамонович
ще ти позволи да отидеш да посетиш сестра си.
- Ти знаеш каква е причината татко да го прави - вдигна зелените си
очи Василиса и ги присви. - Защо е това бързане?
- Не... Не мога да кажа, Вася - запелтечи Дуня. Внезапно започна да
изглежда някак дребна и смалена.
Вася не каза нищо.
- Така е най-добре - увери я бавачката. - Опитай се да разбереш.
Възрастната жена се отпусна тежко на пейката до печката, сякаш силите я бяха напуснали, при което Вася внезапно я загризаха
угризения.
- Да - каза. - Съжалявам, Дуняшка.
Покри с длан ръката на бавачката. Но не каза нищо повече. Когато
изгълта овесената си каша, се измъкна през вратата като призрак и се
изгуби в нощта.
***
Луната представляваше по-плътен полумесец и светеше със синкав
отблясък. Вася тичаше, обзета от паника, която не можеше да разбере.
Животът, който водеше, я беше направил силна. Втурна се напред и
остави хладния вятър да отмие вкуса на страха от устата й. Но не беше
стигнала далеч - светлината от огъня на семейното й огнище все още
обливаше гърба й, когато чу някой да я вика по име:
- Василиса Петровна.
Мина й през ум да продължи да тича, за да остави нощта да я
погълне. Но къде можеше да отиде? Спря. Свещеникът стоеше в
сянката на църквата. Беше тъмно, тя не можеше да различи лицето му.
Но гласа му разпозна безпогрешно. Не му отвърна. Усети вкуса на сол
и осъзна, че по устните й има засъхнали сълзи.
Константин тъкмо излизаше от църквата. Не беше видял Вася да
напуска къщата, но нямаше как да сбърка летящата й сянка. Извика я, преди да осъзнае какво прави, и изруга под мустак, когато тя спря. Но
видът на лицето й го разтърси.
- Какво има? - грубо я попита. - Защо плачете?
Ако гласът му беше спокоен и заповеднически, Вася нямаше да
отговори, но сега отрони:
- Ще се омъжвам.
Константин се намръщи. Както и Пьотър, той веднага си представи
как това диво създание е затворено в клетка, отрупано с работа и
останало без дъх - жена като всички други. Както и Пьотър, отецът
почувства странна тъга и се отърси от нея. Без да се замисля, пристъпи
по-близо, така че да може да прочете лицето й, и видя с удивление, че
тя е изплашена.
- И какво от това? - попита. - Той жесток човек ли е?
- Не - отвърна Вася. - Не, не мисля.
Taka е най-добре, тези думи бяха на върха на езика на свещеника. Но се
сети пак за годините износване и раждане на деца, за изтощението.
Непокорството е изчезнало и грациозността на ястреба е окована...
Преглътна. Taka е най-добре. Непокорството е греховно.
Макар да знаеше отговора, установи, че задава въпроса:
- Защо сте изплашена, Василиса Петровна?
- Не знаете ли, батюшка? - попита тя. Смехът й беше тих и отчаян. - И
вие бяхте изплашен, когато ви изпратиха тук. Имахте усещането, че