младо момиче с мека, умолителна нотка в него:
- Защо не се върнете обратно? В Москва, Владимир или Суздал?
Светът е широк, а нашето ъгълче от него - толкова малко.
- Бог ми възложи задача. - Той сякаш отхапваше и почти изплюваше
всяка дума.
- Ние сме мъже и жени - възрази тя. - Не сме задача. Върнете се в
Москва и спасявайте хората там.
Тя стоеше твърде близо. Той замахна с ръка и я удари през лицето.
Тя залитна назад и хвана бузата си. Той направи две бързи крачки
напред, така че да я гледа отвисоко, но тя не отстъпи. Беше вдигнал
ръка да я удари отново, но си пое дъх и се въздържа. Беше под
достойнството му да я удари. Искаше да я сграбчи, да я целуне, да я
нарани и той не знаеше какво още. Демон.
- Махайте се, Василиса Петровна - процеди през зъби. - Не си
позволявайте да ме поучавате. И недейте да идвате тук втори път.
Тя отстъпи към вратата. Но се обърна, сложила ръка на мандалото.
Плитката й следваше линията на гърлото й. Сиво-лилавият отпечатък
от ръката му се открояваше върху бузата й.
- Както желаете - отвърна тя. - Да плашиш хората в името на Бога, е
мъчителна задача. Оставам я на вас. - Тя се поколеба и много тихо
добави: - Обаче аз не се страхувам, батюшка.
***
След като тя си тръгна, Константин закрачи напред-назад. Сянката
му подскачаше пред него, а ръката, с която я беше ударил, гореше.
Гърлото му се беше свило от ярост. Тя ще замине преди падането на снега. Ще
замине задълго - моят срам и моят провал. Но така е по-добре, отколкото да остане
тук.
Свещта пред иконите му се беше разтекла и пламъкът й хвърляше
неравни сенки.
Тя ще замине. Трябва да замине.
Гласът дойде от земята, от светлината на свещите, от собствените
му гърди. Беше тих, ясен и съвършен.
- Мир тебе - рече. - Макар да виждам, че си разтревожен.
Константин се закова на място.
- Кой е?
- ... въпреки себе си изпитваш желание и мразиш онова, което обичаш - въздъхна
гласът. - О , бива си те.
- Кой говори? - рязко извика Константин. - Подиграваш ли ми се?
- Не се подигравам - дойде бързият отговор. - Аз съм приятел. Спасител.
Гласът излъчваше съчувствие.
Свещеникът се завъртя, търсейки откъде идват думите.
- Излез - извика и се насили да остане неподвижен. - Покажи се.
- Какво има? - Сега в гласа имаше нотка на гняв. - Съмнения ли имаш,
служителю мой? Не знаеш ли кой съм?
Стаята беше празна, като се изключат леглото и сенките, насъбрали
се в ъглите. Константин се вгледа в тях, докато очите му не започнаха
да смъдят. Ето там - какво е това? Сянка, която не помръдва на
светлината на огъня. Не, това е просто неговата собствена сянка, хвърляна от свещта. Отвън няма никой, зад вратата също. Тогава
кой...?
Погледът на Константин се насочи към иконите му. Вгледа се в
странните им, тържествени лица. Собствената му физиономия се
промени.
- Татко - прошепна. - Господи! Ангели. След всичкото ви мълчание
нима решихте най-сетне да ми проговорите?
Всяка частица от тялото му трепереше. Напрегна всичките си
сетива, желаейки гласът да му заговори отново.
- Нима се съмняваш, дете мое? - отново меко отвърна гласът. - Ти винаги си бил
мой верен слуга.
Изненадан, свещеникът започна да плаче беззвучно. Падна на
колене.
- Дълго те наблюдавах, Константин Никонович - продължи гласът. -Ти се трудеше
храбро от мое име. Но сега се появява това момиче, което те изкушава и предизвиква.
Константин сключи ръце.
- Това е моят срам - възбудено рече той. - Сам не мога да я спася. Тя е
обладана, тя е дявол в женско тяло. Моля се в твоята мъдрост да й
покажеш светлината.
- Тя ще научи много уроци - отвърна гласът. - Много... много. Не се страхувай. Ад
съм до теб и ти никога повече няма да бъдеш сам. Светът ще падне в краката ти и ще
познае чудесата ми пред твоята уста, защото ми беше верен.
Когато този глас заговореше, сякаш засвирваха фанфари.
Константин потрепери от удоволствие, сълзите му все още се стичаха.