съжаление - беше най-дебелата и с най-малко пепел.
- Дай насам - съгласи се Альоша, пусна лопатата и протегна мръсната
си ръка.
Но Вася дръпна своята, така че той да не може да стигне хляба.
- Кажи ми какво правиш - настоя.
Альоша я погледна гневно, но Вася присви очи и поднесе питката
към устата си. Брат й омекна.
- Това е крепост, в която ще живея - обясни, - когато дойдат татарите.
Така че да мога да се скрия вътре и да изстрелям по тях много
стрели.
Вася никога не беше виждала татарин и нямаше много ясна
представа колко голяма крепост ще е необходима, за да може да се
защити човек от тях. Въпреки това погледна към дупката със
съмнение:
- Не е много голяма.
Альоша вдигна очи към небето.
- Нали затова копая, заек - сопна се той. - За да я направя по-голяма.
Сега ще ми дадеш ли питка?
Вася понечи да му подаде медената питка, но след това се поколеба:
-И аз искам да копая дупката и да стрелям по татарите.
- Е, да, ама не може. Нямаш нито лък, нито лопата.
Вася се намръщи. Альоша беше получил свой собствен нож и лък за
седмия си имен ден, но въпреки че цяла година се беше молила, тя
така и не получи оръжия.
- Няма значение - отвърна Вася. - Мога да копая с пръчка, а татко ще
ми даде лък по-късно.
- Не, няма. - Но Альоша не се възпротиви, когато Вася му подаде
половината питка и отиде да намери пръчка.
Няколко минути работиха в приятелско мълчание.
Но копаенето с пръчка скоро омръзва, дори и когато скачаш на всеки
няколко секунди, за да се огледаш за злите татари. Вася започваше да
се чуди дали не може да убеди Альоша да зареже строенето на
крепости и да отидат да се катерят по дърветата, когато внезапно
върху тях падна сянка - сестра им Олга, задъхана и вбесена, беше
напуснала мястото си край огъня, за да открие избягалите си брат и
сестра. Изгледа ги ядосано:
- Изцапали сте се с кал до ушите - какво ще каже Дуня? А татко... -
Олга не довърши, за да сграбчи внезапно по-тромавия Альоша за
задната част на куртката точно когато децата побягнаха от
скривалището си като двойка подплашени пъдпъдъци.
Василиса имаше дълги крайници за момиче, движенията й бяха
бързи и тя реши, че си заслужава да я нахокат, ако така ще може да
изяде на спокойствие последните си трохи. Така че побягна като заек
през празното поле, без да се обръща назад, като избягваше дънерите с
ликуващи викове, докато следобедната гора не я погълна. Олга остана
назад задъхана, хванала Альоша за яката.
- Защо никога не хващаш нея? - с известно възмущение попита
Альоша, докато Олга го влачеше обратно към дома. - Тя е само на
шест.
- Защото не съм Кашчей Безсмъртни - малко рязко отвърна Олга. - И
нямам кон, с който да надбягам вятъра.
Влязоха в кухнята. Олга остави Альоша до печката.
- Не можах да хвана Вася - оплака се тя на Дуня.
Старицата вдигна очи към тавана. Вася беше изключително трудна
за хващане. Само Саша успяваше да го прави сравнително редовно.
Дуня насочи гнева си към плахия Альоша. Съблече детето до печката, изтри го с гъба, за която момчето реши, че вероятно е направена от
коприва, и му облече чиста риза.
- Как може да се държиш така - мърмореше Дуня, докато търкаше. - Да
знаеш, че следващия път ще кажа на баща ти. Той ще те накара до
края на зимата да караш каруцата, да цепиш дърва и да събираш
оборския тор. Какво поведение. Мръсен и копае дупки... Но тирадата
й беше прекъсната. Двамата високи братя на Альоша влязоха с тежки
стъпки в зимната кухня, вмирисани на дим и добитък. За разлика от
Вася, те не прибягнаха към хитрост - насочиха се право към
медените питки и всеки от двамата пъхна по една цяла в устата си.
- Вятърът духа от юг - обърна се към сестра си най-големият брат
Николай Петрович (викаха му Коля). Олга беше възвърнала
обичайното си спокойствие и седеше до печката и плетеше. - Ще
вали сняг цяла нощ. Добре че добитъкът е прибран и покривът е
довършен. Коля остави зимните си ботуши близо до огъня и се
отпусна на един стол, като пътьом грабна още една питка.
Олга и Дуня погледнаха ботушите с еднакво неодобрително
изражение. По чистата каменна плоча пред огнището се беше
пръснала замръзнала кал. Олга се прекръсти.
- Ако времето се променя, значи утре половината село ще бъде болно -
рече тя. - Надявам се татко да се върне, преди да завали снегът.