Но той все още се колебаеше. Вася никога нямаше да отиде
доброволно.
Отец Константин седеше в сенките, до Ана. Лицето му беше
изопнато, а очите - тъмни като трънки.
- Вие какво ще кажете, батюшка? - попита Пьотър. - Дъщеря ми
уплаши кандидатите си. Трябва ли да я изпратя в манастир?
- Нямате голям избор, Пьотър Владимирович - отвърна Константин с
бавен и дрезгав глас. - Тя не се страхува от Бог и не се вслушва в
гласа на разума. „Възнесение“ е манастир зад стените на московския
Кремъл за девици с благороден произход. Сестрите там ще я приемат.
Ана стисна уста. Някога, отдавна, тя мечтаеше да влезе в този
манастир.
Пьотър се поколеба.
- Стените на Кремъл са здрави - добави Константин. - Тя ще бъде в
безопасност и няма да гладува.
- Е, ще си помисля за това - отвърна Пьотър, вътрешно разкъсван.
Тя можеше да замине с шейните, когато той изпращаше данъка си.
Но кой мъж може да изпрати, за да предупреди за идването й? Дъщеря
му не можеше да бъде изпратена като някакъв пакет, а беше твърде
късно през годината за пратеници.
Оля! Можеше да я изпрати при Оля и тя щеше да уреди нещата. Но
не... Вася трябваше да се омъжи или да е зад стените на манастир
преди средата на зимата. В средата на зимата той ще дойде за нея.
Вася в манастир? Със забрадка върху черната коса, девствена до
смъртта си?
Но душата й - душата й беше по-важна от всичко друго. Щеше да
намери покой и изобилие. Щеше да се моли за семейството си. И
щеше да е в безопасност от демоните.
Но тя няма да отиде доброволно. Това ще я огорчи.
Константин наблюдаваше вътрешната борба на Пьотър и мълчеше.
Той знаеше, че Бог е на негова страна. Пьотър можеше да бъде убеден
и можеха да бъдат открити средства това да стане. И наистина
свещеникът беше прав.
Три нощи по-късно Вася доведе у дома мокър и кихащ монах, когото
беше открила изгубен в гората.
***
Тя го довлече в къщата малко преди залез-слънце, насред проливния
дъжд. Дуня разказваше приказка.
- Баща им се поболял от желание - тъкмо казваше. - Тогава княз
Алексей и княз Дмитрий се отправили да открият огнената птица с
ярки криле. Яздили дълго, повече от три пъти по девет царства, докато не стигнали до място, където пътят се разделял. Край пътя
лежал камък с издълбани на него думи.
Външната врата се отвори с трясък и Вася влетя, стиснала за ръкава
едър, млад и измокрен монах.
- Това е брат Родион - представи го тя. - Беше се изгубил в гората.
Идва от Москва, от двора на Великия княз. Саша го е изпратил при
нас.
В изненаданата къща мигновено настана суматоха. Монахът
трябваше да бъде изсушен и нахранен, да му бъде намерено ново расо
и в ръката му да бъде сложена медовина. Въпреки цялото бързане
Дуня намери време да протестира, че Вася трябва да смени мокрите си
дрехи и да седне близо до огъня, за да изсуши подгизналата си коса.
През цялото време монахът беше обсипван с въпроси: за времето в
Москва, за бижутата, които придворните дами носят в църквата, за
конете на военачалниците на татарите. Най-вече го разпитваха за
княгинята на Серпухов и брат Александър. Въпросите бяха толкова
много, че монахът едва успяваше да им отговаря.
Накрая Пьотър се намеси и избута децата си настрани.
- Смирете се всички - смъмри ги той. - Оставете човека да се нахрани.
Кухнята бавно утихна. Дуня взе хурката, а Ирина - иглата. Брат
Родион отдаде цялото си внимание на вечерята. Вася взе хаван и
чукало и започна да стрива изсушени билки. Дуня продължи да
разказва приказката.
- Край пътя лежал камък, на който били издълбани думите:
Онзи, който язди право напред, ще срещне глад и студ.
Онзи, който язди надясно, ще оживее, макар че конят му ще умре.
Онзи, който язди наляво, ще умре, макар че конят му ще оживее. Нито една от
възможностите не им се сторила приятна. Затова двамата братя се
отклонили от пътя, разпънали палатките на тревата и започнали да си
убиват времето, забравяйки защо са дошли.
Княз Иван тръгнал надясно, продължи мислено Вася, която беше чувала
историята хиляда пъти. Сивият вълк убил коня му. Той заплакал, като го видял
мъртъв. Но приказките никога не казват какво би го сполетяло, ако бе поел направо. Или