Константин захвърли четката и коленичи:
- Аз само искам да си доволен, Господи.
- Доволен съм - рече гласът.
- Опитах да вкарам тези хора в праведния път - продължи Константин.
- Само ще те помоля, Господи... По-точно бих искал да те помоля...
- Какво искаш да те помолиш? - Гласът беше безкрайно благ.
- Моля те - отвърна Константин, - позволи ми да приключа със
задачата си тук. Ще разнеса словото ти до всички краища на света, стига да го искаш. Но гората е толкова малка.
Той склони глава и зачака.
Но гласът се засмя с любящо задоволство и накара Константин да си
помисли, че от радост душата му ще напусне тялото.
- Разбира се, че ще заминеш - каза гласът. - Още една зима. Жертвай се и ти бъди верен.
После ще покажеш славата ти на света и ад завинаги ще бъда с теб.
- Само ми кажи какво трябва да сторя - рече Константин. - Ще ти бъда
верен.
- Желая да ме призоваваш да се явя, докато говориш - отвърна гласът. Друг човек
би доловил нетърпението в гласа му. - И когато се молиш. Призовавай те с
всеки свой дъх и ме призовавай по име. Аз съм онзи, който докарва бури. Ще присъствам
сред вас и ще ви даря с милостта си.
- Ще бъде сторено - пламенно обеща Константин. - Ще бъде сторено
точно каквото каза. Само никога повече не ме изоставяй.
Всички свещи потрепериха от нещо много наподобяващо на
продължителна въздишка на задоволство.
- Подчинявай ти се винаги - отвърна гласът - и аз никога няма да те изоставя.
На следващия ден слънцето беше удавено от натежалите от влага
облаци и хвърляше призрачната си светлина върху един лишен от
цветове свят. Снегът заваля на разсъмване. Хората от семейството на
Пьотър отидоха треперещи в малката църква и се наблъскаха вътре.
Беше тъмно, проблясваха само свещите. Вася имаше чувството, че
почти чува снега, който щеше да ги затрупва до пролетта. Белите
преспи спираха светлината, но свещеникът бе осветен от пламъка на
свещите. Скулите му хвърляха изящни сенки. Изглеждаше no-неземен
и от нарисуваните от самия него икони, no-красив от всякога.
Иконостасът беше завършен. Възкръсналият Христос на своя трон
беше поставен над вратата. Седеше над сполетяната от бури земя, готов да отсъди, с неразгадаемо за Вася изражение.
- Призовавам Те - започна Константин с нисък и ясен глас, - Господи, който пожела да бъда Твой слуга, който си гласът от мрака и
повелителят на бурите, да се явиш сред нас.
След което, вече по-гръмко, започна службата.
- Благословен да е Бог - занарежда Константин.
Очите му бяха като големи тъмни кухини, а гласът му сякаш
потрепваше заедно с пламъка. Службата продължаваше и
продължаваше. Когато той говореше, хората забравяха за ледената
влага и озъбения призрак на глада. Земните грижи не значеха нищо, когато този глас ги докосваше. Христос над вратите сякаш вдигаше
ръка да ги благослови.
- Чуйте ме - снижи глас Константин и множеството трябваше да се
напрегне, за да го чуе. - Сред нас има зло. - Богомолците се
спогледаха. - То пропълзява в душите ни през нощта, в тишината.
Чака лековерните.
Ирина се промъкна по-близо до Вася, която я прегърна.
- Само вярата - продължи Константин, - само молитвите, само Бог
могат да ви спасят. - Гласът му ставаше все по-силен с всяка дума. -
Страхувайте се от Бог и се покайте. Това е вашето единствено
спасение от вечните мъки. Иначе ще горите... ще горите в ада!
Ана изпищя. Писъкът й отекна по цялата дължина на малката
църква. Очите й щяха да изхвръкнат под синкавите клепачи.
- Не! - изкрещя тя. - О, Господи, не тук! He тук!
Гласът й сякаш разцепи стените и се умножи така, че все едно
пищяха стотици жени.
В мига преди в помещението да настане хаос, Вася проследи накъде
сочи пръстът на мащехата й. Възкръсналият Христос над вратата сега
им се усмихваше, докато преди малко изражението му беше
тържествено. Двата му кучешки зъба се отбелязваха върху долната му
устна. Но вместо две очи имаше само едно. Другата страна на лицето
му беше набраздена от синкави белези, а второто око представляваше
грубо пришита празна орбита.
Борейки се със страха, свил гърлото й, Вася си каза, че е виждала