някъде това лице.
Но нямаше време да мисли повече. Хората от двете й страни
запушиха с ръце ушите си и се хвърлиха ничком на пода, други си
запробиваха с лакти път до безопасното пространство на нартиката.
Ана остана сама. Тя се смееше, плачеше и се опитваше да хване нещо
във въздуха. Никой не дръзваше да я докосне. Писъците й отекваха от
стените. Константин си проби път до нея u я удари през лицето. Тя
утихна задавено, но шумът сякаш продължаваше да отеква отново и
отново, все едно самите икони пищяха.
Вася сграбчи Ирина след първата вълна на безредие, за да я
предпази да не я съборят. Миг по-късно Альоша се появи и обви със
силните си ръце Дуня, която беше дребничка като дете и крехка като
ноемврийски листа. Четиримата се притиснаха един към друг. Хората
се суетяха и крещяха.
- Трябва да отида при мама - опита да се отскубне Ирина.
- Почакай, пиле - спря я Вася. - Ще те стъпчат.
- Богородице! - възкликна Альоша. - Ако някой научи, че майката на
Ирина получава такива истерични припадъци, никой никога няма да
се ожени за нея.
- Никой няма да научи - отсече Вася.
Сестра й беше бяла като смъртник. Вася погледна ядосано брат си, докато тълпата ги буташе към стената. Двамата с Альоша пазеха Дуня
и Ирина с телата си.
Вася погледна обратно към иконостаса. Христос си бе възвърнал
обичайното изражение. Седеше на трона си над света с вдигната за
благословия ръка. Дали не си беше въобразила другото лице? Но ако
да, защо изпищя Ана?
- Тишина!
Гласът на Константин отекна като дузина камбани. Всички
замръзнаха. Той стоеше пред иконостаса, вдигнал ръка - оживяло ехо
от Христовата икона над главата му.
- Глупаци! - прогърмя гласът му. - Нима като деца ще се изплашите от
една пищяща жена? Станете всички и замълчете. Бог ще ни защити.
Хората се затътриха вкупом като смирени деца. Онова, което ревът
на Пьотър не можа да постигне, го направи гласът на свещеника. Те се
приближиха още по-плътно до него, като се олюляваха. Ана стоеше
права, трепереше и плачеше, мъртвешки бледа като небето на
зазоряване. Единственото лице, по-бледо от нейното в тази църква, принадлежеше на самия свещеник. Светлината на свещите изпълваше
нефа със странни сенки. Ето там отново... една от тях се плъзна по
иконостаса - тя не беше човешка сянка.
Господи, помисли си Вася, когато службата колебливо беше
възобновена. Тук? Чортите не могат да влизат в църквите -те са създания от този свят,
а църквата принадлежи на другия.
Въпреки това беше видяла сянката.
***
Пьотър отведе жена си у дома при първа възможност. Дъщеря й я
съблече и я сложи да си легне. Но Ана плачеше, повръщаше и
продължаваше да плаче, без да може да спре.
Накрая Ирина, отчаяна, се върна обратно в църквата. Завари отец
Константин коленичил сам пред иконостаса. След службата хората
бяха целували ръката му и го бяха молили да ги спаси. Тогава видът
му бе спокоен, дори триумфиращ. Но сега Ирина си помисли, че
вижда най-самотния човек на света.
- Бихте ли дошли при майка ми? - прошепна тя.
Константин трепна, както стоеше на колене, и се огледа.
- Тя плаче - обясни Ирина. - Не спира.
Константин не каза нищо, всичките му сетива бяха напрегнати. След
като хората напуснаха църквата, Бог беше дошъл при него сред дима
от угасените свещи.
- Прекрасно - шепотът накара дима да започне да се вие на малки
вихрушки по протежение на пода. - Те бяха толкова уплашени.
Гласът звучеше почти ликуващо. Константин остана мълчалив. За
момент се зачуди дали не е полудял и гласът не беше изпълзял от
собственото му сърце. Но... не, разбира се, че не. Единствено твоята греховност те
кара да се съмняваш, Константин Никонович.
- Радвам се, че дойде сред нас - прошепна Константин, - за да поведеш
народа си към праведността.
Но гласът не беше отговорил нищо и сега църквата беше тиха.
- Да, ще дойда - по-високо отвърна Константин на Ирина.
***
- Отец Константин е тук - каза Ирина и издърпа свещеника в стаята на
майка си. - Той ще те утеши. Аз ще донеса вечерята. Вася вече пече
млякото.
Тя изтича навън.
- Църквата, батюшка? - изхлипа Ана Ивановна, когато останаха
насаме. Тя лежеше, увита в кожи. - Църквата... никога църквата.
- Що за глупости говорите? - попита Константин. - Църквата е
защитена от Бог. Само Бог може да обитава църквата и неговите