Дрипавият не беше оставил отпечатъци от стъпки. Снегът беше дебел
и мек - Вася усети тежест в крайниците си. Въпреки това тичаше и
крещеше. Но преди да успее да стигне до къщата, онзи беше изскочил
обратно в предния двор и се приземи на четири крака с животинска
подвижност. Смееше се.
- О! - възкликна. - Толкова време мина. Колко приятни са къщите на
хората и о, как пищеше тя...
Тогава той забеляза Вася и момичето се препъна. Позна белезите, единственото сиво око. Беше лицето на иконата, лицето... лицето на
мъжа, който бе видяла да спи в гората преди години. Как е възможно?
- Виж ти, какво е това? - каза онзи и направи пауза. Тя видя как
споменът премина по лицето му. - Спомням си едно малко момиче с
големи очи. Но сега вече си жена. - Той впи единственото си око в
очите й, сякаш се опитваше да изкопчи някаква тайна от душата й. -
Ти си малката вещица, която изкушава моя слуга. Но не виждам... -
Той се приближаваше все повече и повече.
Вася опита да побегне, но краката не я слушаха. Вонящият му на
гореща кръв дъх се носеше на талази в лицето й. Тя събра кураж.
- Никоя не съм - отвърна. - Махни се оттук, остави ни на мира.
Той протегна влажните си пръсти и повдигна брадичката й.
- Коя си ти, момиче? - После добави по-тихо: - Погледни ме.
В окото му имаше лудост. Вася не го погледна - знаеше, че не
бива, - но пръстите му бяха като железен капан и след миг тя нямаше
да може да се съпротивлява повече...
Тогава една ледена ръка я сграбчи и издърпа. Усети мирис на
студена вода и смачкан бор. Над главата й заговори глас.
- Още не, братко - каза той. - Върни се.
Вася не можеше да види говорещия, мярна само диплата на черно
наметало, но едноокият беше пред нея. Едновременно се зъбеше, раболепничеше и се смееше.
- Още не? Но вече е сторено, братко - възрази той. - Вече е сторено.
Той намигна на Вася със здравото си око и изчезна. Черното
наметало около нея се превърна в целия свят. Беше й студено, чуваше
се цвилене на кон, а някъде далече някой крещеше.
После Вася се събуди, вкочанена и трепереща, върху пода на
конюшнята. Миш притисна топлия си нос към лицето на момичето. Но
макар че Вася беше будна, тя все още чуваше вика. Той продължаваше
и не стихваше. Вася скочи на крака и се отърси от кошмара. Конете в
конюшнята цвилеха, ритаха и разцепваха дървените стени на
конюшнята. Събратята им навън в замръзналия двор се въртяха, изпаднали в паника. Дрипава едноока фигура не се виждаше. Било е сън,
каза си Вася. Просто сън. Тя се втурна между конете, като избягваше
мятащите им се тела.
В кухнята цареше бъркотия като в гнездо на разгневени оси. Братята
й си пробиваха път през всичко това, полусъбудени и въоръжени.
Ирина и Ана Ивановна се бяха събрали при отсрещната врата. Слугите
се суетяха насам-натам, като се кръстеха или молеха, или се
притискаха един към друг.
И тогава се появи баща й - едър и спокоен, с меч в едната ръка. С
ругатни си проби път между групичките ужасени слуги.
- Млъкнете! - извика на суетящите се хора.
Отец Константин нахлу в стаята, следвайки го по петите.
Пишеше малката Агафя, слугинята. Седеше изпъната като струна
върху сламеника си. Стискаше с побелели кокалчета вълненото си
одеяло. Беше прехапала долната си устна и кръвта се стичаше по
брадичката й, а около немигащите й очи се появи бял пръстен.
Писъците й прорязваха въздуха като ледени висулки, падащи от
стрехите отвън.
Вася си проби път през уплашените хора. Сграбчи момичето за
раменете.
- Агафя, чуй ме. Чуй ме!... Всичко е наред. В безопасност си. Всичко е
наред. Сега замълчи. Замълчи.
Държеше здраво момичето и след малко Агафя изстена и млъкна.
Широко отворените й очи бавно се фокусираха върху лицето на Вася.
Тя преглътна и се опита да заговори. Вася се напрегна да я чуе.
- Той дойде заради греховете ми - задави се тя. - Той...
Гърдите й се повдигнаха, за да си поеме дъх.
Едно малко момче се промъкна през тълпата.
- Мамо - изкрещя то. - Мамо!
Хвърли се към нея, но тя не му обърна внимание.
Ирина внезапно се озова там, малкото й лице беше мрачно.
- Тя припадна - каза детето със сериозен глас. - Има нужда от въздух и
вода.
- Това е просто кошмар - каза отец Константин на Пьотър. - По-добре
да я оставим на жените.
Пьотър може и да отговори нещо, но никой не го чу, защото в този