момент Вася изкрещя в шок, изпълнена с внезапна ярост. Цялата стая
се сви от нова уплаха.
Вася гледаше втренчено към прозореца.
После, след като видимо възвърна самообладанието си, каза:
- Не. Простете ми. Аз... нищо. Нямаше нищо.
Пьотър се намръщи. Слугите й хвърлиха открито подозрителни
погледи и започнаха да шепнат помежду си.
Дуня се дотътри до Вася, дъхът й свиреше кухо в гърдите й.
- Момичетата винаги имат кошмари, когато времето се променя - каза
тя с хриптящ глас, но достатъчно силно, за да чуе цялата стая. -
Върви, дете, донеси вода и медовина.
Тя изгледа строго Вася.
Вася не каза нищо. Погледът й отново се отклони към прозореца. За
миг можеше да се закълне, че е видяла лице. Но не можеше да е
истина, защото лицето беше онова от съня й - осеяно със синкави
белези и еднооко. Притежателят му й се беше ухилил и намигнал през
трептящите отблясъци на леда.
***
Още призори на следващата сутрин Вася отиде да намери домовоя.
Търси го, докато бледото слънце не се издигна високо, и после пак по
време на краткия следобед, като изклинчи от работата си. Слънцето
скланяше глава на запад, когато тя успя скришом да издърпа
създанието от фурната. Краищата на брадата му пушеха. Беше
заслабнал и прегърбен, дрехите му бяха опърпани, а държанието му -
примирено.
- Снощи - без предисловие започна Вася, обхванала изгорената си ръка
- сънувах едно лице и после го видях през прозореца. Имаше едно
око и се усмихваше. Кой е той?
- Лудостта - смънка домовоят. - Апетитът. Онзи, който спи и яде. Не
мога да му попреча да влезе.
- Трябва да се стараеш повече - сопна се Вася.
Но погледът на домовоя блуждаеше, а устата му увисна.
- Слаб съм - замазано отвърна той. - И пазителят на гората също е
слаб. Врагът ни разхлаби веригата си. Скоро ще бъде свободен. Не
мога да му попреча да влезе.
- Кой е врагът?
- Апетитът - отново повтори домовоят - Лудостта. Ужасът. Той иска да
изяде света.
- Как мога да го победя? - настоятелно попита Вася. - Как може да
бъде защитена къщата?
- С дарове - промърмори домовоят. - Хлябът и млякото ще ми дадат
сили... и може би кръвта. Но ти си само едно самотно момиче и не
мога да взема живот за себе си от теб. Ще изчезна. Онзи, който яде, ще дойде отново.
Вася сграбчи домовоя и го разтърси така, че челюстите му
изтракаха. Помътнелите му очи се прочистиха и за момент той
изглеждаше удивен.
- Ти няма да изчезнеш - отсече Вася. - Може да вземеш живот от мен.
Ще го направиш. Едноокият - онзи, който яде - няма да влезе отново.
Няма да го направи.
Нямаше мляко, но Вася открадна хляб и го пъхна в ръката на
домовоя. Продължи да го прави и занапред, като заделяше от
собствената си храна. Поряза ръката си и размаза кръв по праговете и
пред печката. Притисна окървавената си длан към устата на домовоя.
Ребрата й започнаха да стърчат през кожата, очите й хлътнаха и сънят
й беше преследван от кошмари. Но нощите отминаваха - една, две, дузина - и никой повече не крещеше заради нещо, което всъщност го
нямаше. Треперещият домовой се държеше и тя наливаше силата си в
него.
Но малката Агафя никога повече не проговори разумно. Понякога
отправяше молитви към невидими за никой друг същества - светци, ангели и едноока мечка. По-късно започна да говори несвързано за
мъж и бял кон. Една нощ избяга от къщата, припадна с посинели
устни в снега и умря.
Жените подготвиха тялото с цялата бързина, която позволяваше
благоприличието. Отец Константин остана на бдение с
побелели устни и склонена глава, с неразгадаемо за околните
изражение. Макар че бе коленичил до трупа в продължение на часове, нито веднъж не се помоли на глас. Думите сякаш засядаха в стегнатото
му гърло.
Погребаха Агафя по време на краткия зимен ден, докато гората
наоколо им стенеше. Хората побързаха да се сгушат пред печките си в
бързо падащия здрач. Детето на Агафя плака за майка си, риданията
увиснаха над тихото село като мъгла.
Нощта след погребението един сън завладя Дуня като болест. Видя
се да стои сред мъртва гора, осеяна с пъновете на почернели дървета.
Потрепващите звезди бяха забулени от мазен дим, премигващата
светлина на огъня се отразяваше в снега. Лицето на демона Мраз беше
маска с формата на череп, с опъната кожа. Тихият му глас изплаши