Тя се намръщи, докато броеше бодовете.
Вторият младеж не каза нищо, но остави наръча дърва, който
носеше, преглътна своята питка и коленичи пред иконите в
противоположния на вратата ъгъл. След това се прекръсти, изправи се
и целуна изображението на Богородица.
- Пак ли се молиш, Саша? - попита Коля с развеселен глас. - Моли се
снегът да вали кротко и татко да не настине.
Младежът сви слабите си рамене. Имаше големи, сериозни очи с
гъсти като на момиче мигли.
- Наистина се моля, Коля - отвърна той. - Ти самият също може да
опиташ.
Коля отиде до печката и свали влажните си чорапи. Острата воня на
мокра вълна се смеси с общата миризма на зеле и обор. Саша беше
прекарал деня си с конете. Олга сбърчи нос.
Коля не отвърна на упрека. Оглеждаше единия от подгизналите си
зимни ботуши, където шевът на кожата се беше разшил. Младежът
изсумтя с отвращение и го пусна до другия. И от двата ботуша се
заиздига пара. Печката беше по-висока и от четиримата. Дуня вече
беше сложила в нея яхнията за вечерята и Альоша гледаше гърнето
както котка следи миша дупка.
- За какво поведение става дума, Дуня? - поинтересува се Саша, който
беше дошъл в кухнята точно навреме, за да чуе тирадата й.
- Вася - кратко отвърна Олга и разказа историята за медените питки и
как сестра й избягала в гората.
Докато говореше, тя продължаваше да плете. На устните й се появи
лека печална усмивка. След лятното изобилие тя беше все още
пълничка, очарователна и със закръглено лице.
Саша се засмя.
- Е, Вася ще се върне, когато огладнее - успокои я той и насочи
разговора към по-важни неща. - Това в яхнията щука ли е, Дуня?
- Лин - рязко отвърна Дуня. - Олег донесе четири призори. Но тази
твоя странна сестра е твърде малка, за да се мотае в гората.
Саша и Олга се спогледаха, свиха рамене и не отвърнаха нищо. Вася
изчезваше в гората още откакто проходи. Както винаги, щеше да се
върне по котешки тихо за вечеря, да пристъпва с малките ботушки, награбила, поруменяла и разкаяна, шепа шишарки за извинение.
Но този път грешаха. Крехкото слънце се носеше по небето и
сенките на дърветата се издължиха исполински дълги. Най-сетне
самият Пьотър Владимирович се върна у дома, стиснал женски фазан
за счупения врат. Вася все още не се беше прибрала.
Гората беше притихнала в началото на зимата и снегът между
дърветата беше станал по-дебел. Василиса Петровна, която хем се
срамуваше от себе си, хем беше доволна от свободата си, ядеше
последната си половинка медена питка, изтегната върху студения клон
на едно дърво и слушаше тихите шумове на заспалата гора.
- Знам, че спиш, когато дойде снегът - каза тя на глас. - Но не можеш
ли да се събудиш? Знаеш ли, че имам питки?
Тя протегна за доказателство парчето, от което бяха останали почти
само трохи, и зачака, сякаш очакваше отговор. Но такъв нямаше, като
се изключи тихият звук на силния вятър, който раздвижваше
едновременно всички дървета.
Тогава Вася сви рамене, изтупа трохите от медената питка и
известно време тича през гората, оглеждайки се за борови ядки. Обаче
катеричките ги бяха изяли всичките, а гората беше студена, дори и за
момиченце, родено в нея. Накрая Вася изтупа леда и кората от
дърветата и се отправи към дома, най-сетне усетила угризения на
съвестта. Гората беше гъста и сенчеста, късият ден бързо се
превръщаше в нощ и тя бързаше. Щяха да й се карат ужасно, но Дуня
щеше да я чака за вечеря.
Тя вървеше и вървеше, после спря и се намръщи. Наляво при сивата
елша, около противния стар бряст и после щеше да види нивите на
баща си. Беше минавала по този път хиляди пъти. Но сега нямаше
елша, нито бряст, а само група смърчове с черни иглички и малка
снежна поляна. Вася се завъртя и опита друга посока. Не, тук имаше
стройни букове, които се възправяха, покрити в бяло, като девици, оголени от зимата и треперещи. Вася внезапно се разтревожи. Не може
да се е загубила - тя никога не се губеше. Да се изгуби в гората, беше
все едно да се изгуби в собствения си дом. Вятърът се усили и накара
всички дървета да се залюлеят, но сега това бяха дървета, които й бяха
непознати.
Изгубих се, каза си Вася. Беше се изгубила на смрачаване в началото на
зимата, а щеше да завали сняг. Отново се завъртя и опита друга
посока. Но в тази олюляваща се гора нямаше и едно дърво, което да й