Дуня повече, отколкото ако беше закрещял.
- Защо се забави?
Дуня събра цялата си сила.
- Обичам я - отвърна тя. - Тя ми е като дъщеря. Ти си зимата, Морозко.
Ти си смъртта, ти си студът. Не може да я получиш. Тя ще отдаде
живота си на Бог.
Демонът Мраз се засмя горчиво.
- Тя ще умре в мрака. С всеки ден силата на брат ми нараства. И тя го
видя тогава, когато не трябваше да го вижда. Сега той знае какво е тя.
Ще я убие, ако може, и ще я вземе за себе си. Тогава вече наистина
ще можеш да говориш за проклятие. - Гласът на Морозко се смекчи
съвсем леко и той добави: - Аз мога да я спася. Мога да спася всички
ви. Но тя трябва да получи онова бижу. Иначе...
И Дуня видя, че трептящата светлина на огъня идва от собственото
й горящо село. Гората се изпълни с пълзящи същества, чиито лица й
бяха познати. Най-голямото сред тях беше на ухилен едноок мъж, а до
него стоеше още една фигура, висока и стройна, бледа като труп и с
дълга и тънка коса.
- Ти ме остави да умра - каза призракът с гласа на Вася и зъбите й
проблеснаха между окървавените устни.
Дуня откри, че е сграбчила огърлицата и я е извадила. Бижуто
хвърли слаб отблясък на светлина в един безформен и тъмен свят.
- Не знаех - запелтечи Дуня. Тя протегна ръка с висящата от юмрука й
огърлица към мъртвото момиче. - Вася, вземи я, Вася!
Но едноокият само се засмя, а момичето изобщо не реагира.
Тогава демонът Мраз застана между нея и ужаса и я сграбчи за
раменете с яките си ледени ръце.
- Нямаш време, Авдотя Михайловна - предупреди я той. - Следващия
път, когато ме видиш, аз ще те повикам и ти ще ме последваш.
Гласът му беше гласът на гората. Той сякаш отекваше в костите на
старицата и вибрираше в гърлото й. Дуня усети как коремът й се свива
от страх и чувство за несигурност.
- Но преди да си отидеш, можеш да я спасиш - продължи той. - Трябва
да я спасиш. Да й дадеш огърлицата. Да спасиш всички тях.
- Ще го направя - прошепна Дуня. - Ще стане, каквото казваш. Кълна
се. Кълна се...
И тогава се събуди от собствения си глас.
Но студът на тази изгорена гора, на докосването на демона Мраз, остана. Костите на Дуня трепереха така, сякаш щяха да изскочат през
кожата й. Всичко, което тя можеше да види, беше демонът Мраз, неговата решителност и отчаяние и подигравателното лице на брат му
- едноокото създание. Двете лица загубиха очертанията си и се сляха в
едно. Синият камък в джоба й сякаш гореше с леден пламък. Кожата й
се напука и почерня, когато пръстите й се сключиха здраво около него.
ДАР ОТ НЕПОЗНАТ
Всяка сутрин на зазоряване в онези кратки, студени като метал дни
Вася ходеше при конете - малко след баща си. Двамата си приличаха в
това, че искрено се страхуваха за животните. От съображения за
безопасност през нощта конете бяха вкарвани зад оградата на двора и
в здраво построената конюшня - толкова, колкото успяваха да
подслонят там. Но през деня ги оставяха на свобода, сами да се грижат
за себе си, да скитат из посивелите пасбища и да изравят трева изпод
снега.
Една ярка студена сутрин малко преди средата на зимата Вася
подкара конете към полето и им подвикваше, докато яздеше
неоседланата Миш. Но щом конете стигнаха до мястото, момичето
скочи на земята и изгледа намръщено кобилата. Ребрата на животното
изпъкваха през кафявата й козина не толкова от недоимък, колкото от
очакването.
- Той ще дойде пак - каза кобилата - Не го au подушват?
Вася нямаше обонянието на кон, но се обърна срещу вятъра. За
момент миризмата на гниещи листа и мор накара гърлото й да се свие.
- Да - мрачно отвърна тя и се закашля. - Кучетата също го надушват.
Скимтят, когато мъжете ги пуснат, и бягат в колибите си. Но аз няма
да му позволя да те нарани.
Вася започна обиколката си, като вървеше от кон на кон, даваше им
изсъхнали ябълкови огризки, галеше ги и им шепнеше
кротки думи. Миш я следваше като куче. В края на стадото Метел
риеше земята с копитото на предния си крак и отправи
предизвикателство към очакващата го гора.
- Успокой се - каза Вася.
Тя мина покрай жребеца и сложи длан върху горещия му врат.
Той беше гневен като жребец, видял съперник сред стадото си, и за
малко не я изрита, преди да си възвърне самообладанието.
- Нека дойде! - Изправи се на задните си крака и ритна с предните. - Този
път ще го убия.
Вася избягна летящите копита и притисна тялото си към неговото.