можеше да сложи залък в устата си. Наближи часът за молитва и
кухнята се изпразни, докато не останаха само те четиримата - Дуня и
Вася, Ирина и Альоша. Последните двама дремеха върху печката.
Самата Вася също клюмаше.
- Вася - повика я Дуня.
Вася се събуди стреснато и изхлипа. Гласът на Дуня беше слаб, но
ясен.
- Ти си добре, Дуняшка. Знаех, че ще си добре.
Дуня се усмихна беззъбо.
- Да - отвърна тя. - Той те очаква.
- Кой ме очаква?
Дуня не отговори. Мъчеше се да си поеме дъх.
- Васочка - започна тя. - Имам нещо, което баща ти ми даде да пазя за
теб. Сега трябва да ти го дам.
- По-късно, Дуняшка - възрази Вася. - Сега трябва да почиваш.
Но Дуня вече опипваше със скованата си ръка, търсейки джоба на
полата си. Вася го отвори вместо нея и извади нещо твърдо, увито в
парче мек плат.
- Отвори го - прошепна Дуня.
Вася го направи. Огърлицата беше изработена от някакъв светъл
блестящ метал - по-ярък от сребро и оформен като снежинка или
многолъча звезда. В средата блестеше сребристосин камък. Ана
нямаше бижута, които да се сравняват с това. Вася никога не беше
виждала нещо толкова изящно.
- Но какво е това? - объркано попита тя.
- Талисман - отвърна Дуня, като си пое дъх с усилие. - В него има сила.
Пази го скрит. Не говори за него. Ако баща ти те попита, не му казвай
нищо.
Лудост. Между веждите на Вася се образува линия, но тя сложи
верижката на врата си. Медальонът увисна между гърдите й, невидим
под дрехите. Внезапно Дуня се скова, сухите й пръсти се вкопчиха в
ръката на Вася.
- Брат му - изсъска тя. - Той е разгневен, че бижуто е у теб. Вася, Вася, ти трябва...
Тя се задави и замлъкна.
Отвън се разнесе дълъг дивашки кикот.
Вася замръзна с разтуптяно сърце. Отново ли? Последния път сънувах.
После се разнесе стържене - тихият звук на влачещи се крака. Той се
чуваше отново и отново. Вася преглътна. Плъзна се
безшумно към печката. Домовоят клечеше в отвора на фурната.
Изглеждаше хилав, но решителен.
- Не може да влезе - ожесточено каза домовоят. - Няма да го пусна.
Няма.
Вася сложи ръка върху главата му и се промъкна до вратата. През
зимата нищо отвън не мирише на гнило, но на прага я лъхна мирис на
разложение, от който празният й стомах се преобърна. От камъка, който лежеше върху гърдите й, бликна изгаряща студенина. Тя издаде
тих звук на болка. Дали да не събуди Альоша? Да разбуди цялата
къща?
Домовоят каза, че няма да го пусне вътре. Ще отида да видя - помисли си Вася. -
Не се страхувам.
Тя се измъкна през вратата на кухнята.
- Не - промълви Дуня от печката. - Вася, недей. - Тя леко обърна глава
и прошепна на празното пространство. - Спаси я. Спаси я... не ме е
грижа дали брат ти ще дойде за мен.
Каквото и да беше, вонеше като нищо друго на смърт, мор и
нагорещен метал. Вася проследи дирята на влачещите се стъпки. Ето
там - някакво бързо движение в сянката на къщата. Видя нещо, наподобяващо на прегърбена и дребна жена, облечена в бял пеньоар, който се влачеше в снега. Движеше се като рак, сякаш имаше твърде
много стави.
Вася събра кураж и се приближи. Нещото се стрелкаше от прозорец
на прозорец, като спираше при всеки от тях и понякога протягаше
треперещата си ръка, но никога не докосваше перваза. Но при
последния прозорец - този на свещеника - то се напрегна. Очите му
засветиха в червено.
Вася се затича напред. Домовоят каза, че то не може да влезе вътре. Но един
удар на бледия юмрук отчупи леда от мястото, където се беше
насъбрал върху рамката на прозореца. Вася видя на лунната светлина
да проблясва сива кожа. Влачещата се след съществото дреха беше
саван и то беше голо под него.
Мъртво - каза си Вася. - Това нещо е мъртво.
Сивкавите влажни ръце сграбчиха високия перваз на прозореца на
Константин и то - тя, - защото Вася зърна за момент дълга, сплъстена
коса, се вмъкна в стаята. Вася спря под прозореца, след това последва
съществото. Използва груба сила, за да се набере и вмъкне в стаята.
Вътре беше пълна тъмнина. Нещото беше приклекнало, оголило зъби
над мятащата се в леглото фигура.
Сенките върху стената сякаш набъбнаха, все едно щяха да се
откъснат от дървото. На Вася й се стори, че чува глас. Момичето! Остави