този - той вече е мой. Вземи момичето, вземи я. .
Прониза я болка в гръдната кост - камъкът гореше със студен
пламък. Без да се замисли, Вася вдигна ръка и извика. Съществото
върху леглото се завъртя - лицето му беше почерняло от кръв.
- Вземи я! - изръмжа отново сянката глас.
Белите зъби на мъртвото създание уловиха лунната светлина, когато
то се напрегна, за да скочи.
Внезапно Вася осъзна, че до нея има още някой - не беше мъртвата
жена, нито гласът, създаден от сенките, а мъж с тъмно наметало. Не
можеше да види лицето му в мрака. Който и да беше другият, той
сграбчи ръката й и заби пръсти в дланта й. Вася сподави вика си.
-Ти си мъртва - каза новодошлият на създанието. - А аз все още съм господарят.
Върви си.
Гласът му беше като снегът в полунощ.
Мъртвото създание върху леглото се сви и отстъпи, надавайки вой.
Сенките на стената сякаш се издигнаха със заплашителна ярост и
изръмжаха:
- Не, не му обръщай внимание. Той е нищо. Аз съм господарят. Вземи я, вземи. .
Вася усети как кожата на ръката й се сцепи и кръвта покапа на пода.
Тя усети как я изпълва ожесточено ликуване.
- Върви си - каза тя на мъртвото нещо, сякаш винаги беше знаела тези
думи, - с кръвта си ти забранявам да идваш на това място.
Тя обви ръка около ръката, която я държеше, и усети, че е хлъзгава
от кръвта й. За момент другата ръка й се стори истинска, студена и
твърда. Тя потрепери и се обърна да погледне, но там нямаше никой.
Сенките на стената сякаш внезапно се смалиха, трепереха и
крещяха, и сгърчените устни на мъртвото същество закриха отново
дългите му тънки зъби. То нададе писък към Вася, обърна се и се
отправи към прозореца. Покачи се на перваза, спусна се в снега и се
понесе с подскоци към гората, по-бързо от препускаш кон.
Сплъстената му, мръсна коса се вееше след него.
Вася не го проследи как си отива. Тя вече беше при леглото и
отмяташе мръсните одеяла, за да види раната върху голото гърло на
свещеника.
Онази вечер гласът на Господ не беше проговорил на Константин
Никонович. Свещеникът се беше молил сам, час след час. Но
изтърканите от употреба думи не успокояваха мислите му.
Василиса греши - беше си казал Константин. - Какво ще навреди малко страх,
ако той спаси душите им ?
Той за малко не се върна в кухнята, за да й каже това. Но беше
уморен и остана коленичил в стаята си дори след като стана твърде
тъмно, за да вижда лющещата се златна боя върху иконата.
Точно преди луната да изгрее, той си легна и му се присъни сън.
В съня му девата с благи очи слезе от дървената дъска на иконата.
Лицето й беше обляно от неземна светлина. Тя се усмихна. Повече от
всичко му се искаше да почувства ръката й върху лицето си и да
получи благословията й. Тя се наведе над него, но онова, което той
усети, не беше ръката й. Устата й леко докосна челото му и очите му.
След това постави пръст под брадичката му и устните й намериха
неговите. Тя го целуваше отново и отново.
Въпреки че сънуваше, срамът му се бореше с желание. Той немощно
се опита да я отблъсне. Но сините й поли бяха тежки, а тялото й
гореше срещу неговото като въглен. Накрая той отстъпи и обърна
лицето си към нейното с отчаян стон. Тя се усмихна с устни, опрени в
неговите, сякаш страданието му й доставяше удоволствие. Тогава
устата й се стрелна към гърлото му със скоростта на връхлитащ
ястреб.
После тя нададе писък и Константин се събуди стреснат, притиснат
под потрепващата й тежест.
Свещеникът си пое дълбоко дъх и се задави. Жената изсъска и се
претърколи встрани от него. Той зърна за миг сплъстената й коса и
полускритите й, подобни на рубини, очи. Създанието се отправи към
прозореца. Той видя други две фигури в стаята си - едната, озарена в
синьо, а другата тъмна. Синята форма се протегна към него.
Константин немощно започна да опипва за кръста на врата си. Но
озареното от синя светлина лице беше това на Василиса Петровна, която приличаше на икона с острите си черти и огромните си очи.
Очите им се срещнаха за момент - неговите бяха широко отворени от
уплаха. После ръцете й се протегнаха към гърлото му и той припадна.
Той не беше наранен - по гърлото, ръката и гърдите му нямаше