следи. Вася успя да установи това опипом в тъмното. След това на
вратата се потропа. Вася скочи към прозореца и почти падна през него.
Луната блестеше над заснежения двор. Тя се спусна на земята и клекна
в сянката на къщата, треперейки от студ и от преживения ужас.
Тя чу как някакви мъже нахлуха в стаята и се заковаха на място.
Вася се прилепи към стената с две ръце - тя беше точно толкова
висока, че да може да надникне през перваза на прозореца на
Константин. Стаята вонеше на разложение. Свещеникът седеше, изправил вдървено гръб, и се държеше за шията. Бащата на Вася
стоеше над него с фенер в ръка.
- Добре ли сте, батюшка? - попита Пьотър. - Чухме писък.
- Да - отвърна Константин несигурно и с ужасен поглед. - Да, простете
ми. Трябва да съм извикал насън.
Мъжете при вратата се спогледаха.
- Ледът се отчупи - обясни Константин. Той стана от леглото и се
олюля, докато се опитваше да ходи. - От студа сънувам кошмари.
Вася побърза да се наведе, когато пребледнелите им лица се
обърнаха към скривалището й. Тя приклекна в сянката на къщата, под
прозореца и се опита да не диша.
Чу как баща й изсумтя и отиде до счупената рамка на прозореца, където се беше отчупил цял леден блок. Сянката на главата и раменете
му падна върху нея, когато той се надвеси предпазливо към двора. За
щастие, той не погледна надолу. На двора нищо не помръдваше.
Тогава Пьотър затвори кепениците и сложи клин между тях.
Но Вася не чу това. В мига, в който кепенците се затвориха, тя се
затича безшумно и с всички сили към зимната кухня.
***
Кухнята беше топла и тъмна като утроба. Вася се промъкна тихо
през вратата. Всичките крайници я боляха.
- Вася? - повика я Альоша.
Вася се покатери върху печката. Альоша коленичи до нея.
- Всичко е наред, Дуня - увери я Вася и взе ръцете на бавачката в
своите. - Сега ще бъдеш добре. В безопасност сме.
Дуня отвори очи. На Съсухрените й устни се появи усмивка.
- Марина би била горда, Васочка - каза тя. - Ще й кажа, когато я видя.
- Няма да направиш нищо такова - отвърна Вася и опита да се
усмихне, макар че очите й се замъглиха от сълзи. - Ще се оправиш.
При тези думи старицата вдигна студената си ръка и с изненадваща
твърдост отблъсна Вася.
- Не, няма - възрази тя с малко от старата си хапливост. - Доживях да
видя всичките си мъничета пораснали и не искам нищо повече от
това да умра, заобиколена от последните си три деца.
Ирина вече също се беше събудила и Дуня протегна другата си ръка, за да хване тази на малкото момиче.
Альоша сложи своята ръка върху тези на всички останали. Той
заговори, преди Вася да успее да протестира.
- Вася, тя е права - намеси се той. - Трябва да я пуснеш да си отиде.
Зимата ще бъде жестока, а тя е изтощена.
Вася поклати глава, но ръката й трепна.
- Моля те, скъпа моя - прошепна възрастната жена. - Толкова съм
уморена.
Вася се поколеба за един кратък, застинал във времето, миг и после
едва доловимо кимна с глава.
Старицата с труд освободи другата си ръка и стисна тази на Вася с
двете си ръце.
- Майка ти те благослови, преди да си отиде, и аз ще сторя същото.
Остани в мир - тя направи пауза, сякаш се ослушваше. - Трябва да си
припомниш старите истории. Да направиш кол от самодивско дърво.
Вася, бъди предпазлива. Бъди храбра.
Ръката й се отпусна настрани и тя остана да лежи мълчаливо. На
Ирина, Альоша и Вася не им оставаше нищо друго, освен да хванат
студените й ръце и да се напрягат да чуят звука от дишането й. Накрая
Дуня се изправи и заговори отново, толкова тихо, че те трябваше да се
наведат по-близо, за да доловят думите.
- Льошка - прошепна тя, - ще ми попееш ли?
- Разбира се - прошепна Альоша в отговор. Той се поколеба, после си
пое дълбоко дъх:
Доскоро имаше време, когато
цветята по цяла година растяха
и дните толкова дълги бяха.
В нощите звездите грееха,
а хората без страх живееха.
Дуня се усмихна. Очите й блестяха като на дете, а в усмивката й
Вася видя сянката на момичето, което някога е била.
Но сезоните се сменят, и променят, ветровете нахлуват
от юг, идват пожарите, бурите, копията, идва тъгата,
осеяна с мрак.
Отвън вятърът се усилваше - студеният вятър, който предвещава