- Тук няма никой друг, освен нас, Вася - възрази Альоша. - Ела и ми
помогни да я погребем и да загладим снега. Побързай. Жените ще те
търсят.
Вася кимна и вдигна лопатата. Все още се мръщеше.
- И преди съм виждала коня - каза си тя - и ездача с тъмно наметало.
Очите му са сини.
Вася не се върна в къщата, след като упирът беше погребан. Изми
пръстта и кръвта от ръцете си, отиде в конюшнята и се сгуши в
отделението на Миш. Кобилата потърка муцуната си в горната част на
главата й. Вазилата седна до нея.
Вася седя дълго там и се опита да заплаче - за лицето на Дуня, когато умря, за кървавите останки на Агафя. Дори за отец Константин.
Но макар че седя дълго, сълзите не идваха. Само в нея имаше някаква
празнота и огромна тишина.
Когато слънцето започна да клони на запад, момичето се
присъедини към жените в банята.
Всички се обърнаха едновременно към нея.
Нищо не я интересува - казваха те. - Дива е. Коравосърдечна. - После ги чу да
казват по-тихо: - Вещица е. Като майка си.
- Ти си неблагодарно малко създание, Вася - злорадстваше Ана
Ивановна. - Но не съм и очаквала друго.
Същата вечер тя накара Вася да се наведе върху един стол и здраво я
наложи с брезовата пръчка, въпреки че Вася беше твърде голяма, за да
я бият. Само Ирина мълчеше, но гледаше сестра си укорително със
зачервените си очи, което беше по-лошо от приказките на жените.
Вася изтърпя всичко, но не можа да намери думи, с които да се
зашити.
Погребаха Дуня в края на деня. Хората шепнеха помежду си по
време на цялото бързо и смразяващо погребение. Баща й изглеждаше
измъчен и мрачен - никога не й се беше струвал толкова стар.
- Дуня те обичаше като своя дъщеря, Вася - каза й той по- късно. -
Точно днес не беше подходящ ден да избягаш.
Вася не каза нищо, но си помисли за наранената си ръка, за ужасно
студената, осеяна със звезди нощ, за бижуто на врата си и за упира в
мрака.
- Ташко - каза тя същата вечер.
Селяните се бяха върнали в своите къщурки. Тя придърпа стола си
до този на Пьотър. Пламъците в пещта се издигаха, обагрени в
червено, а край огнището - там, където седеше Дуня, имаше празно
място. Пьотър правеше нова дръжка за един ловджийски нож. Остърга
малко парче дърво и хвърли поглед на дъщеря си. На светлината на
огъня лицето й изглеждаше изпито.
- Татко - повтори тя, - не бих изчезнала така, ако не се налагаше.
Говореше толкова тихо в претъпканата кухня, че само те двамата
чуваха.
- Тогава какво е било толкова наложително, Вася? - Пьотър остави
ножа настрани.
Вася осъзна, че той изглежда така, сякаш се страхува от отговора. Тя
преглътна обърканото признание, което напираше да излезе от устата
й. Упирът е мъртъв - помисли си тя. - Няма защо да товаря татко - не и да да спася
гордостта си. Той трябва да бъде силен заради всички нас.
- Отидох... отидох на гроба на мама - побърза да отвърне тя. - Дуня ми
заръча да отида и да се помоля и за двете им. Сега тя е с мама. Там, в
тишината... ми беше по-лесно да се моля.
Баща й изглеждаше по-изтощен, отколкото някога го беше виждала.
- Много добре, Вася - рече той и се обърна отново към ловджийския си
нож. - Но не беше добре да отиваш сама и без да се обадиш. Това
кара хората да говорят.
Настъпи кратка тишина. Вася взе да чупи ръце.
- Съжалявам, дете - по-меко добави баща й. - Знам, че Дуня ти беше
като майка. Даде ли ти нещо, преди да умре? Нещо за спомен?
Някакво украшение?
Вася се поколеба, сварена неподготвена. Дуня каза, че не трябва да му казвам.
Но това е неговият подарък. Тя отвори уста...
По вратата се разнесе силно тропане и един мъж нахлу вътре и
падна в краката им, полузамръзнал. Пьотър скочи на мига и моментът
отмина. Зимната кухня се изпълни с викове на удивление. Ледът в
брадата на мъжа потракваше при всяко вдишване и издишване. Очите
му гледаха втренчено над покритите с петна скули. Легна треперещ, на
пода.
Пьотър го познаваше.
- Какво има? - попита, наведе се и го стисна за рамото. - Какво се е
случило, Николай Матфеевич?
Мъжът не отвърна - само лежеше свит на пода. Когато свалиха
ръкавиците му, замръзналите му ръце приличаха на ноктите на хищна
птица.
- Ще ни трябва гореща вода - обади се Вася.