- Накарай го да проговори веднага щом можеш - нареди Пьотър. -
Селото му е на два дни разстояние. Не мога да си представя какво
нещастие би го довело тук посред зима.
Вася и Ирина в продължение на цял час разтриваха ръцете и краката
на мъжа и сипваха горещ бульон в гърлото му. Дори след като силите
му се възвърнаха, всичко, което можеше да направи, беше да се сгуши
до печката и да диша тежко. Накрая прие храна и я изгълта гореща.
Пьотър сдържаше нетърпението си. Най- сетне пратеникът избърса
уста и погледна боязливо към своя господар.
- Какво те води тук, Николай Матфеевич? - попита Пьотър.
- Пьотър Владимирович - прошепна мъжът, - ние ще умрем.
Лицето на Пьотър се помрачи.
- Преди две нощи селото ни се запали - продължи Николай. - Нищо не
остана. Ако не се смилите над нас, всички ще умрем. Мнозина от нас
вече измряха.
- От пожара ли? - попита Альоша.
- Да - отвърна Николай. - От едно огнище падна искра и цялото село
изгоря. Духаше лош вятър - твърде топъл за средата на зимата. Не
можахме да сторим нищо. Тръгнах веднага щом изровихме живите от
пепелта. Чувах ги да пищят, когато снегът докоснеше кожата им -
може би щеше да е по-добре, ако бяха умрели. Вървях цял ден и цяла
нощ - и каква нощ - в гората се чуваха ужасяващи гласове. Сякаш
писъците ме преследваха. Не посмях да спра, беше ме страх от студа.
- Постъпил си смело - рече Пьотър.
- Ще ни помогнете ли, Пьотър Владимирович?
Настъпи дълго мълчание. Не може да замине - помисли си Вася. - Не и
сега. Но тя знаеше какво ще каже баща й. Това бяха неговите земи и той
беше техният господар.
- Утре двамата със сина ми ще дойдем с теб - с усилие отвърна Пьотър,
- ще отделим толкова хора и животни, колкото можем да си позволим.
Пратеникът кимна. Очите му блуждаеха някъде далеч.
- Благодаря ви, Пьотър Владимирович.
***
Зората на следващия ден беше ослепително синьо-бяла. Пьотър
нареди конете да бъдат оседлани по видело. Мъжете, които нямаше да
яздят, вързаха на краката си снегоходки. Зимното слънце светеше
студено. От ноздрите на конете се виеха големи бели струи пара, сякаш
бяха огнедишащи змейове, а от косматите им брадички висяха ледени
висулки. Пьотър пое поводите на Метел от слугата. Конят издаде
напред устната си и разтърси глава. Ледът по мустаците му изтрака.
Коля клекна в снега и погледна Серьожа в очите.
- Нека да дойда с вас, татко - примоли му се детето. Косата падна в
очите му. Беше излязъл навън, водейки кафявото си пони и облечен
във всички дрехи, които притежаваше. - Достатъчно голям съм.
- Не си достатъчно голям - възрази Коля, който изглеждаше
изтормозен.
Ирина изтича от къщата.
- Ела - каза тя и хвана детето за рамото. - Баща ти заминава, ела с мен.
- Ти си само момиче - настоя Серьожа. - Какво ли разбираш? Моля те, татко.
- Върни се обратно в къщата - вече строго му каза Коля. - Прибери
понито и слушай леля си.
Но Серьожа не го направи. Вместо това се разрева и побягна зад
конюшнята, като стресна конете. Коля разтри лицето си.
- Ще се върне, когато огладнее. - Метна се на гърба на коня си.
- Бог да е с теб, братко - каза Ирина.
- И с теб, сестричке - отвърна Коля.
Стисна ръката й и се обърна.
Студената кожа скърцаше, докато мъжете слагаха коланите на
конете и проверяваха ремъците на снегоходките си. Парата от дъха им
удебеляваше заледената четина на брадите им. Альоша стоеше в края
на двора с гневно изражение на добродушното си лице.
- Трябва да останеш - беше му казал Пьотър. - Някой трябва да се
грижи за сестрите ти.
- Ще имаш нужда от мен, татко - беше отвърнал той.
- Ще спя по-спокойно, ако знам, че ти пазиш момичетата ми - поклати
глава Пьотър. - Вася е безразсъдна, а Ирина е крехка. Освен това, Льошка, трябва да се погрижиш Вася да си стои у дома. За нейно
добро. Атмосферата в селото се влошава. Моля те, синко.
Альоша безмълвно поклати глава. Но не пита повече.
- Татко - повика го Вася. - Татко.
Тя застана до главата на Метел. Лицето й беше напрегнато, а косата
й изглеждаше катраненочерна на фона на светлата качулка. - Не трябва
да заминаваш. Не и сега.
- Трябва, Васочка - уморено отвърна Пьотър. Тя вече го беше молила
да не тръгва миналата нощ. - Тяхното село е мое, тези хора са мои.
Опитай се да разбереш.
- Разбирам - каза тя. - Но в гората има зло.
- Времената са лоши - съгласи се Пьотър. - Но аз съм техният