Фриц Лейбър
Мечове и черна магия
I
Въведение
Някъде отвъд бездните на времето, разделен от нас с незнайни измерения, спи древният свят на Неуон със своите кули, черепи и съкровища, със своите мечове и магии. Известните му области са скупчени около Вътрешното Море — на север се простира дивата Земя на Осемте Града, обрасла с гъсти зелени гори; на изток са степите, обитавани от минголските ездачи, и пустинята, през която се влачат кервани на път към богатите Източни Земи и реката Тилт. А на юг, свързани с пустинята само чрез Потъващата Земя и оградени от Великата Дига и Планините на Глада, лежат богатите житни равнини и каменните градове на Ланкмар, най-старата и главна от земите на Неуон. Там, в едно спокойно ъгълче между житните поля, Голямото Солено Тресавище и Вътрешното Море, величествено надвесен над блатистото устие на реката Хлал, се издига столичният град Ланкмар, с масивните си каменни стени и лабиринта от тесни улички, из които бродят крадци и гологлави свещеници, мършави магьосници и угоени търговци — Вечният Ланкмар, Градът на Черната Тога.
Именно в Ланкмар през една тъмна нощ, ако може да се вярва на руническите книги на Шийлба Безокото Лице, се срещнаха за първи път тези двама съмнителни герои и чудати мошеници — Фафрд и Сивия Мишелов. Произходът на Фафрд се познаваше лесно по неговия седемфутов ръст и гъвкавата му фигура, кованите украшения и огромния му меч — очевидно беше варварин от Студената Пустош, лежаща на север от Осемте Града и Планините на Тролската Стъпка. Корените на Мишелова бяха по-неясни и трудно можеха да се отгатнат по детския му ръст, сивите дрехи, шапката от миша кожа, нахлупена над плоското му, мургаво лице, и измамно крехката рапира; но около него витаеше усещане за южни градове, мрачни улички и облени от слънце простори. Докато двамата се взираха предизвикателно един в друг през сумрачната мъгла, огрявани от слабата отразена светлина на далечни факли, те вече изпитваха смътното усещане, че представляват две отдавна разделени половинки на един велик герой и че всеки от тях е открил другар, с когото ще преживее хиляди премеждия и цял един живот — или стотици животи — изпълнени с приключения.
В този момент никой не би могъл да предположи, че Сивия Мишелов някога е носил името Мишока или че Фафрд доскоро е бил младеж с школувано тънък гласец, носел е само бели кожи и все още е спял в палатката на майка си, въпреки че е бил на осемнайсет…
II
Снежните Жени
В самия разгар на зимата, в местността, наречена Мразовития Кът, жените от Снежния Клан започнаха студена война срещу мъжете. Те се тътреха наоколо като призраци, облечени в най-белите си кожи, почти неразличими на фона на току-що падналия сняг. Вървяха винаги на групички, мълчаливо или в краен случай съскайки като разгневени духове. Освен това избягваха Залата на Боговете с нейните колони от дървесни стволове, стени от навързани кожи и надвисналия отгоре покрив от борови клонки.
Те се събираха в голямата, овална Женска Палатка, която се издигаше като страж пред по-малките жилищни палатки. Там се отдаваха на монотонни напеви, зловещи стенания, както и разни по-тихи дейности, целящи създаването на могъщи магии, които да приковат глезените на съпрузите им към Мразовития Кът, да им смразят чреслата и да им пратят жестока сополива настинка, като пазеха в резерв заплахите за Голямо Кашляне и Зимна Треска. Всеки мъж, който беше достатъчно глупав да се разхожда сам денем, го грозеше опасността да бъде издебнат от засада и засипан със снежни топки, а в случай че бъде заловен — да отнесе як пердах, дори да беше скалд или могъщ ловец.
А да бъдеш замерван със снежни топки от жените на Снежния Клан не беше шега работа. Наистина, хвърляха ги неумело, от рамо, но мускулите им бяха извънредно заякнали от цепене на дърва, кастрене на клони и щавене на кожи, включително твърдата като желязо кожа на снежния бегемот1. Освен това понякога замразяваха топките.
Жилавите, закалени от зимата мъже приемаха всичко това с безгранично достойнство. Те крачеха наоколо като крале в своите открояващи се черни, червеникавокафяви или пъстро боядисани официални кожи, пиеха много, но в границите на разумното, и търгуваха умело като илтмарци със своите късчета кехлибар и сурова амбра, със снежните диаманти, които се виждаха само нощем, с лъскавите животински кожи и ледените билки, заменяйки ги за тъкани платове, пикантни подправки, обработено желязо, пчелен мед, восъчни свещи, огнен прах, който избухваше с разноцветен гръм, и други продукти на цивилизования юг. Все пак мъжете смятаха за разумно да се движат предимно в групи и сред тях имаше доста подсмърчащи.